* * *
Доклади
Основни сфери в дейността на Института за фолклор са документирането, съхраняването и изследването на фолклора и културните традиции на българите, на българските общности в чужбина, на етнични, конфесионални и други групи. Съществени акценти в изследванията са свързани с проблематиката на културната идентичност и интеркултурните взаимодействия в национален, балкански и европейски контекст.
ТЕРЕННИ МАТЕРИАЛИ ЗА ЕТНИЧЕСКИТЕ И РЕЛИГИОЗНИТЕ ОБЩНОСТИ В АРХИВА НА ИНСТИТУТА ЗА ФОЛКЛОР ПРИ БАН
Милена Любенова / докторант (2006)
Основни сфери в дейността на Института за фолклор са документирането, съхраняването и изследването на фолклора и културните традиции на българите, на българските общности в чужбина, на етнични, конфесионални и други групи. Съществени акценти в изследванията са свързани с проблематиката на културната идентичност и интеркултурните взаимодействия в национален, балкански и европейски контекст.
В резултат на изследателската работа на специалистите в Института за фолклор върху различни общности, се натрупва масив от теренни материали, които носят информация за протичащите междукултурни взаимоотношения и интеркултурни процеси. Документираният материал се съхранява в Националния център за нематериално културно наследство в Института[1], в съответните отдели на Архива: Архив на хартиена основа, Аудиоархов, Видеоархив и Фотоархив. Архивните документи биват систематизирани към отделните рубрики и подрубрики от Класификационната схема на типологичния каталог[2] на Института за фолклор.
Освен фолклора и културните традиции на българите обект на внимание са и други етнични, религиозни и конфесионални групи. В резултат на изследване на турската общност в България е натрупан теренен материал, който е обособен и в самостоятелен сигнатурен номер в архива – АИФ VІІІ. Целенасочени проучвания на турската общност у нас се реализират през 80-те години на ХХ в. от сътрудници на Института за фолклор. Първите теренни изследвания, регистрирани в инвентарния опис АИФ VІІІ, са от 1986 г. и до този момент той съдържа 48 архивни единици. Архивните материали са събрани по време на теренни експедиции в Кърджалийско, Хасковско, Гоцеделчевско, Смолянско, Шуменско, Разградско, Търговищко, Бургаско, Варненско, Видинско, Белоградчишко[3].
Осъществени са и проучвания на католическата общност в България чрез проектите „Културна идентичност, фолклорни модели, регионална принадлежност” и “Културна идентичност и колективна памет (българите католици)”. Обект на изследване са католическите села Ореш и Драгомирово, Свищовско[4].
В последните години се засилва и интересът към българите, живеещи извън пределите на България. Прогресивно се увеличават и теренните материали, документирани във връзка с проучване на българската общност зад граница. Натрупват се и архивни документи, създадени в резултат на реализирани изследвания сред други етноси. В Архива се съхраняват и материали, документирани в резултат на научноизследователска работа, проведена сред градски общности в Белгия и Италия[5].
Изследвания на българската общност в чужбина са реализирани сред българите в Унгария[6], Чехия[7], Словакия[8], Молдова и Украйна. В настоящия момент обект на внимание са и българите в Румъния, чието изследване е част от работа по проекта „Културите от двете страни на Дунава в период на преход. Традиции и иновации”[9].
Акцентът в изследователската работа, свързана с проучване на различни етнични и религиозни общности, натрупването на масив от архивни документи в резултат на теренната работа, както и търсенето на логическа обусловеност при систематизирането на съхраняваните материали, са в основата и за обособяване на рубрики и подрубрики в типологичния каталог на Архива, които да представят информацията, съдържаща се в документите от този тип проучвания.
В основната рубрика „Сведения за селището” е оформена отделна подрубрика „Селищни групи /етнични, религиозни и др./” Теренните материали, систематизирани към тази структурна единици от каталога, съдържат сведения за циганското население, за турското население, за българите мохамедани и т.н. Като пример ще посоча някои заглавия: „Циганското население в гр. Павел Баня”, „Цигани-мюсюлмани” - гр. Кърджали, „Цигани, алеви, турци” - с. Дъждовница, Хасковска обл., „Алеви, помаци” – с. Енчец, Хасковска обл., „Казълбаши, алиани” – с. Широко поле, Хасковска обл., „Роднински връзки между българи християни и мюсюлмани в Тетевенско”, „Селищни групи – за съжителството на турци и българи” – с. Браница, Хасковско, „Мюсюлмани, шиити” – с. Дъждовница, Хасковска обл., „Отношения между българи и гърци” – с. Бачково, „За власите и влашкия” – гр. Брегово, „Отношения между римокатолици и православни” - гр. Чипровци, „За българите и словаците” – с. Горна Митрополия[10].
Към рубриката „Сведения за селището” е структурирана и подрубрика „Селища извън България”. Тук са систематизирани материали за българите в Чехия, Словакия, Унгария, както и материали за малоазийските българи (спомени за живота в селищата в Мала Азия). Присъстват материали за селищни групи и общности в Бенш, Белгия[11], както и теренни материали, документирани в Пиза, Италия[12].
В рубриката „Житейски разкази” е обособена подрубрика „За етнически групи”, към която се отнасят разкази за живота на представители от дадени общности, както и за взаимоотношенията между различни етнически и религиозни групи. Рубриката представя информация за различни общности в България, както и материали като: „Отношения между чехи и българи” – с. Модржице у Бърна, Чехия, „Общностен живот на българската колония в Бърно” – гр. Бърно, Чехия, „Аз сред чехите” – гр. Олмоуц, Чехия, „Чехите за нас” – с. Росице у Бърна, „Българи или власи” – гр. Брегово, Видинско, „За власите и влашкия” – гр. Брегово, Видинско[13].
Като отделна съществува подрубриката „За българите в Унгария”, към която спадат житейски разкази на българите в Унгария. Сред материалите има заглавия като „Българи градинари в Мишколц”, „Православната черква в Мишколц”, „Българските сватби в Унгария”, „Отношенията с унгарците”, „За българите в Унгария”, „Разликата между унгарка и българка”, „Смесените бракове”, „За традицията”, „За празниците”, „За градинарството” и т.н[14].
Съхраняваните теренни материали за различните етнически и религиозни общности носят информация за културата на различните групи, както и за интеркултурните взаимодействия. Интересът към проучването на тези влияния обогатява Архива на Института с все повече тереннен материал, който се интерпретира и става обект на научен анализ от специалистите. Тематиката, свързана с изучаване културата на различни общности и интеркултурните взаимоотношения, заема своето специфично място във фолклористичните проучвания, респективно и документираният теренен матерал бива систематизиран в типологичния каталог на Архива в Института за фолклор.
Библиография:
Алексиев, Б. Фолклорни профили на мюсюлмански светци в България. С., 2005.
Ганева-Райчева, В. Българите в Унгария – проблеми на културната идентичност.С., 2004.
Ганева-Райчева, В. Разказване и идентичност. С., 2004.
Матеева, В. Гагаузите – още един поглед. С., 2006.
Матеева, В., И. Станоева. Класификационна схема на типологичния каталог в Института за фолклор. – Български фолклор, 2001, № 2-3, 96-109.
Матеева, В., К. Панайотов. От типологичния каталог към емпиричния материал. Доклад от Международна конференция “Граници”, ДИОС., 2001.
Михайлова, К., В. Пенчев и др. (Съст.). Българи по чешките земи. С., 1994.
Миков, Л. Изкуството на хетеродоксните мюсюлмани в България (ХVІ-ХХ век). Бекташи и къзълбаши/алевии. С., 2005.
Пенчев, В. Паралакс в огледалото или за мигрантските общности в чуждоетнична среда (чехи и словаци в България, българи в Чехия). С., 2001.
Пенчев, В., Н. Рашкова (Съст.). Българи в Словакия. Етнокултурни характеристики и взаимодействия. С., 2005.
Типологичен каталог на Центъра за нематериално културно наследство в Института за фолклор – БАН.
АИФ – Архив на Института за фолклор.
АИФ І № 145, 146.
АИФ І № 238-253.
АИФ І № 266-269.
АИФ І № 278.
АИФ VІІІ № 1-48.
[1] До 2007 г. Архивът на Института за фолклор при БАН се нарича Национален център за събиране и съхранение на българския фолклор (НЦССБФ). На 24.01.2007 г. с решение на Управителния съвет на БАН НЦССБФ е преименуван на Национален център за нематериално културно наследство.
[2] Матеева, В., И. Станоева. Класификационна схема на типологичния каталог в Института за фолклор. – Български фолклор, 2001, № 2-3, 96-109.
[3] Реализират се теренни проучвания на теми: „Фолклорни аспекти на Възродителния процес”; „Фолклорът на старото местно население в Североизточна България” – Регионални проучвания на българския фолклор; „Проучване на фолклорното наследство на Разградска община”; Тереннна етноложка експедиция: „Мюсюлманската култура в българските земи”; „Мюсюлмански паметници в България”; „Ислям и народни традиции”; „Културно-обществените взаимоотношения на етническите общности в България”.
[4] В проучването участват сътрудници от Института за фолклор: В. Ганева-Райчева, И. Бокова, Н. Рашкова. Теренните материали са заведени в АИФ І № 145, 146. Вж. В. Ганева-Райчева. Разказване и идентичност” С., 2004.
[5] В Архива на Института за фолклор се съхраняват материали, документирани в гр. Бенш, Ено – Белгия. Темата на изследването е „Народна култура и форми на маскарадна традиция”- АИФ І № 133-142.
В резултат на работа по проекта „Културна памет и трансмисия на познания” се съхранява и материал, документиран в гр. Пиза, Италия - АИФ І № 238-253, АИФ І № 266-269, АИФ І № 278. В Архива се съхраняват теренни материали от гр. Лион, Франция с тема: „Групи в диаспора и културно многообразие. Арменците” – АИФ І № 358-359.
[6] Изследването на българската общност в Унгария е свързано със съвместен научноизследователски проект между Института за фолклор при БАН и Етнографския институт при Унгарската академия на науките. Изследователският екип работи по тема: “ Торетични и методологични проблеми на фолклористиката. Българо-Унгарски сравнителни изследвания в областта на фолклористиката.” Проектът се релизира на три етапа между 1991-2003 г., като в него от българска страна участват Л. Миков, Д. Добрева, Н. Рашкова, В. Ганева-Райчева, И. Бокова.
[7] Темата на изследването е „Българи в чешките земи”. Документираният материал е от Прага, Бърно и Оломоуц – АИФ І № 203.
[8] Вж. Пенчев, В., Н. Рашкова (Съст.) Българи в Словакия. Етнокултурни характеристики и взаимодействия. С., 2005.
[9] Проектът е по ЕБР в рамките на междуакадемично и междуинститутско сътрудничество между Института за фолклор при БАН и Института за етнография и фолклор „Константин Брайлою”, Румънската академия на науките.
[10] Типологичен каталог на Националния център за нематериално културно наследство – Институт за фолклор при БАН.
[11] АИФ І № 133-142.
[12] АИФ І № 238-253, АИФ І № 266-269, АИФ І № 278.
[13] Типологичен каталог на Националния център за нематериалнот културно наследство – Институт за фолклор при БАН.
[14] Пак там.
* * *
УНГАРЦИ В РУСЕ
ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА ХІХ В.
Христина Соколова / ІІ курс (2006)
ГРАДЪТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА УНГАРСКИТЕ ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ И ПРЕСЕЛНИЦИ В ПЕРИОДА 1850-1900 г.
ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА ХІХ В.
Христина Соколова / ІІ курс (2006)
ГРАДЪТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА УНГАРСКИТЕ ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ И ПРЕСЕЛНИЦИ В ПЕРИОДА 1850-1900 г.
Непосредствено след Освобождението в България се наблюдава оживление във всички сфери на живота – от възхода на образованието до пощенските услуги, от създаването на българска войска до възраждащата се търговия по Дунава. Но още преди Руско-турската война от 1877-1878 г. в по-големите градове по българските земи започва консолидирането на българското общество: създават се български общини и религиозни дружества, основават се училища, търговията процъфтява. Един от тези бързо развиващи се градове е Русчук / Русе. Водещата роля на Русе след Освобождението се свързва с безпрецедентния шанс на града да бъде избран през 1864 г. за столица на Туна вилает (Дунавска област) с площ, обхващаща цяла днешна Северна България, както и градовете Ниш, Пирот, Видин, София, Търново, Силистра, Варна, Тулча и Кюстенджа с прилежащите им военно-административни единици или санджаци. Това е причината тук да се открият нови консулства: освен съществуващите до момента австрийско (1848), пруско (1853) и английско (1859) се появяват последователно още консулства като италианско, руско, белгийско, холандско, гръцко, испанско, американско, турско, румънско и германско. Множеството сътрудници на чуждестранните консулства и търговски представителства изпъстрят етническата картина в града и засилват икономическите връзки на Русе със Западна Европа. Постепенно прониква западноевропейската култура и благодарение на енергичния Мидхат паша започва „европеизация“ и промяна на ориенталския облик на града. Допълнителен катализатор за интензивното движение на капитали и хора между Изтока и Запада е прокарването на ж.п. линията Русе-Варна. През 1875 г. търговията процъфтява, а превозът на стоки в тази част на Османската империя нараства с 20% .
„SZERENCSE” – „КЪСМЕТ” :
Според статистическите сведения в края на ХІХ в. Русе е най-големият град в Северна България и вторият по големина след Пловдив в двете Българии преди Съединението през 1885 г. Там са събрани и най-много унгарци, там е концентрирана и най-голямата унгарска колония. За унгарците в Русе досега не е писано. Целта ми беше да потърся сведения за тяхното пребиваване в града. Обект на проучванията ми бяха пътеписи на унгарци, минали през града през втората половина на ХІХ в., местната преса от тази епоха и оригинални документи, запазени в Русенския държавен архив. Тук накратко бих искала да обобщя резултатите от събраните досега сведения.
РУСЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ФЕЛИКС КАНИЦ
Няколко унгарски пътешественици, минали през България през втората половина на ХІХ в., оставят оскъдни, но любопитни сведения за Русе. Първи са Кошутовите емигранти от средата на ХІХ в. и измежду тях най-вече Габор Егреши - артист, воювал в революционната армия и емигрирал с революционната армия на Лайош Кошут в България през 1849-1850 г. В своя „Дневник от България” той описва Русе от март 1850 г. или отпреди реформите на Митхад паша така: „Също такъв турски град по вътрешен и външен вид като останалите. Същата кал, плетеници от улици, същата грозота навсякъде”.
Феликс Каниц – известният австроунгарски пътешественик, изследовател на Балканите и граф Зичи - изявен предприемач и търговец с небивал усет към изкуството виждат в обновения Русе, столицата на Дунавския вилает, знак за бързото европеизиране на града. Фактът, че името България се възприема като територия от Османската империя, населена с българско население, показва, че тези европейски пътешественици са добре запознати със състоянието на империята в региона. За съжаление Русе фигурира бегло в унгарските пътеписи за Балканите. Най-подробни описания на Русе от края на ХІХ в. е оставил Феликс Каниц. През 1871 г. той пътува из земите на Северна България, за да изследва „Средна и Западна Стара планина, както и граничните области на север и юг“.
Каниц описва различните лица на града с типичното за западноевропееца чувство на превъзходство, но и същевременно с любопитство и снизхождение. Още с пристигането си в Русе пътешественикът усеща оживлението на пристанището. С лека ирония той анализира обстановката там - стилът на турските реформи е „навсякъде започнато и никъде завършено“. До пристанището „надничат приветливо … няколко изящни постройки в европейски стил“ - големият хотел Исле Хане и различни консулства със знамена. В града е и работилницата на предприятието Ширкет, корто дава коли под наем. На брега са разположени търговски сгради, митницата, магазини, зданията на австрийската и турската параходна компания. На устието на р. Лом се намира малката корабостроителница с пристан за ветроходи и кораби. Каниц вижда града по това време като „жена, която с грим и пластирчета напразно търси да прикрие своята грозота“. Русе по никакъв начин не може да се съревновава по чистота, осветление, паваж и архитектура с Гюргево и Белград. Въпреки това, пътешественикът предвижда успешното развитие на града, като изразява надеждата си, че Русе може да надмине по красота множество дунавски столици.[1]
Валията на Туна вилает Мидхат паша е описан от Феликс Каниц като „извънредно надарен”, енергичен управник и реформатор. Резултат от реформите му са хотел Исле Хане, уличното осветление с газени лампи (първото в българските земи), павираните улици, предприятието за наемане на коли, както и добрите условия за „настанилата се“ европейска култура тук.
Валията на Туна вилает Мидхат паша е описан от Феликс Каниц като „извънредно надарен”, енергичен управник и реформатор. Резултат от реформите му са хотел Исле Хане, уличното осветление с газени лампи (първото в българските земи), павираните улици, предприятието за наемане на коли, както и добрите условия за „настанилата се“ европейска култура тук.
В града съжителстват много народности – турци, българи, евреи, арменци, цигани, власи, сърби, австрийци, унгарци, гърци, германци, англичани, поляци, руснаци, италианци и др. Както вече споменах десет европейски държави имат генерални, служебни и почетни консулства. Местните жители и управници са благосклонни към новодошлите. Тук се преплитат не само политически, но и икономически интереси, свързани с палитрата от народности и бизнеси в Русе от ХІХ в. Присъствието на толкова много консулства несъмнено придавало друг, цивилизационен облик на Русе и в известна степен европеизирало града с новостите, които те внасяли в ежедневието на града от Западна и Средна Европа.
Според Феликс Каниц главната прелест на Русе се състои в живописното му разположение и в „етнографското естество“. Различните художествени занаяти, упражнявани по площадите и улиците възбуждат интереса на чужденците. Изработката на русчушките черни глинени съдове със сребърна украса, столарството и коларството, изработката на детски играчки, на пафти, на гривни и обеци. Малката и голямата пазарна улица в центъра на града е много оживена в определени дни – българските витрини в европейски стил примамват купувачите с изложените жълти и червени пантофки за дамите и с черните обувки за мъжкото градско и селско население. Разпространени сред местните са и часовникарството, кожухарството и сарашкият занаят, производството на тъкани, стоки и оръжие. Според описанието на Каниц в Русе има и много магазини, предлагащи луксозни европейски стоки: дрехи и обувки от реномирани европейски фабрики.
Характерните забавления на западноевропейското общество са разходките из околностите на града, пътуването по вода до Гюргево, баловете и вечеринките на фона на щраусови валсове и кадрили. Забелязва се оживление и в ежедневието на местните жители. Все повече млади българи харесват тези европейски развлечения, но мнозинството от тях предпочитат разходките сред природата, защото „насладите сред сенчестите помещения им се струваха много скъпи“.
Каниц разказва и за пробудилото се гражданско общество. Русчушката християнска община заедно с помощта на руския генерален консул Мошнин успява да извоюва правото да се бият камбаните на черквите в града по всяко време. Любопитното е, че тогавашният валия Расим паша, който отказва тази молба на българите, е от гръцки произход и е приел исляма на двайсет и две години, „за да преуспее в живота“.
След Освобождението градът преживява небивал възход, като до Съединението остава най-големия град в Княжество България със своите 25 000 жители. Тук се случват много от събитията, които България преживява за първи път: проведена е първата кинопрожекция, създадени са първите банки, организирани са първите балове и официални приеми (още преди Освобождението).
Архитектурният облик на града е повлиян от Виена, Будапеща и Букурещ, просто защото Русе в края на ХІХ в. е неделима част от Средна Европа. Повечето сгради в центъра на града са построени в края на ХІХ и в началото на ХХ в. Преобладаващи архитектурни стилове са барок, рококо и сецесион, а днес в две от сградите-символи на града - Доходното здание и Александровският дворец - се помещават съответно Русенския драматичен театър и Регионалния исторически музей.
Голямото етническо разнообразие, бързоразвиващата се инфраструктура, задълбочените връзки с чужбина, възходящото културно развитие на града, формиращото се гражданско общество, вродената толерантност на българите – иначе казано космополитизмът на града, привличат още чужди преселници, търговци или просто любопитни пътешественици.
КАКВО РАЗКАЗВАТ РУСЕНСКИТЕ АРХИВИ
ЗА УНГАРСКИТЕ ПРЕСЕЛНИЦИ В ГРАДА
Да намериш любовта далеч от родината – историята на Юлия Петрова
Още през 70-те години на ХІХ в. в Русе е имало австроунгарска колония от около 300 души. След Освобождението новата българска държава въвежда статистиката като наука, измерваща прогреса или регреса на страната и преброяването на населението се превръща в добре организирана рутинна дейност. Така според преброяването на населението от 1881 г. унгарците в Русе били 76 души. До 1900 г. броят им се увеличава на 158, като 130 от тях са маджари по матерен език, един е бълагрин с майчин език унгарски, седем са унгарски и 20 са „маджари”, чиито майчин език е немският. Преброяването на населението в град Русе от 1905 г. регистрира 140 „маджари” по матерен език и потвърждава трайното присъствие на унгарска колония в града. Тези данни показват, че България, респективно Русе, по това време се превръща във втори дом за представители на много народности.
Така се случило и с Юлия Петрова – унгарска преселничка в Русе. Тя е родена на 17 юни 1857 г. в Хидвег[2] , Австро-Унгария, а сега селище известно под името Харомсег, Трансилвания в границите на днешна Румъния. Родителите й Петър Янчи и Илона Бераш били земеделци. Юлия (с рождено име Юлиш) имала брат Петър. По вероизповедание вероятно била римокатоличка. През 1898 г. Юлия подава молба до Доростоло-Червенския митрорполит за „минаванието [й] в Православното Вероизповедание“, за да може да встъпи в брак с българина Иван Атанасов, русенски гражданин. Това за нея щял да бъде първи законен брак, тъй като дотогава не била омъжвана за никого.
Според законодателството по това време, за да може чужденка да сключи брак с българин, тя трябвало да приеме православната вяра, като подаде молба за това и приложи към нея кръщелно свидетелство (преведено на български език), свидетелство, че живее в населеното място поне от двайсет години, удостоверено с подписите на девет граждани на населеното място.
От кръщелното свидетелство на Юлия става ясно кога и къде е родена и кръстена, кои са родителите й и кръстниците й. Тя очевидно произхождала от малко селище. Кръстниците й били земеделци, за родителите – може да се предполага. Истинското име на Юлия е Юлиш Петр Янчи, побългарено то звучи като Юлия Петрова. Предполага се, че се преселила в Русе малко преди Освобождението – през 60-те - 70-те години на ХІХ в. През 1898 г. тя вече е сгодена за българина Иван Атанасов. По това време Юлия е живяла поне от двайсет години тук, което й дава право да се омъжи. Въпреки че пребивавала в Русе от дълго време, тя не владеела добре български език. Затова документите й са подписани от Янку П. Минков, един от хората, подписали свидетелството й за жителство и семейно положение. Любопитен е фактът, че русенските граждани, подписали свидетелството й, са българи – мъже, а именно Христо Богоров, Никола Г. Рогов, К. Антонов, Стоян Захариев, Гецо Лазаров, Т. Ганев, Марин Кутинчев, Ангел Г. Сандов, Янку П. Минков.
Русенските архиви разкриха още един любопитен епизод от живота на живеещите в града унгарци. Става дума за случая на Терезия Витман, родена в Ерчи, Пещенска област. Тя, Терезия, получава официално потвърждение, че може да влезе в лоното на православието и да бъде покръстена в съборната църква „Света Троица” на 24 май 1899 г. Терезия приема православието и новото си мирско име Милана. Защо 24-годишната Милана Витман предприема такова важно за една личност решение може само да гадаем.
От гореизнесените факти може да се направят няколко извода:
1. Живеещите в Русе унгарски граждани са успели да се приспособят към българските условия. Тук те са намерили своя втори дом, устроили са се и дори са постигнали успешно професионално развитие с помощта и на българските институции.
2. Това е поредното доказателство за толерантността на българите. Дветима българи са „дали гласа си“ за Юлия. Предоставяйки своите подписи, те декларират не само, че тя е почтена жена и изрядна гражданка, но и, че българското общество винаги е проявявало адекватно своята толерантност.
3. Русе наистина е бил космополитен град. Населен с множество етноси от Изток и Запад, гостоприемен за всички, обединяващ, шумен и пъстър, Русе е било мястото, където са се заселвали най-много чужденнци. Живеейки в хармония с местните, те показват, че от най-голямо значение е колко си отворен към новото и непознатото, за да намериш мястото си под слънцето.
4. Юлия е била щастлива. Можем само да предполагаме откога тя е познавала Иван Атанасов. Има няколко неща обаче, които стават ясни от документите: тя е намерила любовта в България, а не в Унгария, устроила е живота си в Русе успешно, съгражданите й я уважавали и й имали доверие и, макар и далече от родината, тя имала свой дом. Всичко това показва, че човек може да се чувства у дома навсякъде, ако сърцето му е отворено към новото и непознатото. Юлия Петрова разкрива образа на чужденеца в България (валиден и днес). Българщината до такава степен е станала част от нея, че може би тук се е чувствала най-добре. Това, разбира се, допълнително подсказва, че Русе е бил модерен град в истинския смисъл на думата – отворен към новостите, постоянно променящ се дом на много народности, еднакво космополитен и български, европеизиран и същевременно уютен за своите граждани.
5. По време на Възраждането Русе претърпява небивал подем. За много кратко време той се променя до неузнаваемост, както в архитектурен план, така и в обществен. Процесите на сплотяване на българското общество и на доизграждане на българското самосъзнание вървят заедно с икономическия му разцвет. Българите в града повишават благосъстоянието си благодарение на навлезлите западноевропейски влияния. Затвърждава се толерантността на българите към различните – огромната международна общност е доказателство за това. Уникалната пъстрота на града в етнически, етнографски и архитектурен аспект го превръщат в първия модерен град в България.
Използвани извори и литература:
Българска сбирка - 1896-1911
Великова, Р., Консулствата. – В. Север, 1990, № 3 (09.11.), с. 24.
Дойков, В., Биографията на един град. Дунав прес, Русе, 2002.
Дойков, В., Консулствата в Русе. – В. Седем дни, 1992, № 20 (18-24.05.).
Дойков, В., Русе в някои стари географски карти, съчинения и надписи. - Сп. Исторически преглед, 1975, № 1, с. 68-73.
Каниц, Ф., Дунавска България и Балканът. Т. 1. С. , 1995, с. 154-178.
Каниц, Ф., Дунавска България и Балканът. Т. 3. С. , 1995, с. 290-291.
Митяев, П., Маджарски пътеписи за Балканите, ХVІ-ХІХ в. Наука и изкуство, С., 1976. [Поредица Чужди пътеписи за Балканите]
Мишев, Р., Австро-Унгария и България 1879-1894. Политически отношения., Отечествен фронт, С., 1988.
Сто двадесет и пет години железопътна линия Русе-Варна 1866-1991. Юбилеен вестник.
Държавен архив-Русе, Ф. 43 к., оп. 1, а. е. 248, л. 24, 25, 26, 27.
[1] Каниц, Ф., Дунавска България и Балканът, т. 1, С. , 1995, с. 154-178.
[2] ДА – Русе, Ф. 43 к., Оп. 1., а. е. 248, л. 24, 25, 26, 27.
* * *
БИОГРАФИЯТА НА ЕДНА УНГАРСКА ДУМА
Мария Добрева / ІІІ курс (2006)
Темата на моя реферат се отнася към изследване на произхода и употребата на думата „szerencse”, която на унгарски означава късмет. За целта разгледах случаите, в които най-често се употребява тази дума и какво е значението в различните й проявления. Изследвах я също така и от гледна точка на етимологията и историята й.
В процеса на проучване изследвах спецификите на избраната от мен дума в различни видове речници, където тя се споменава и/или са дадени други думи и изрази, отнасящи се към нея. Търсих много поговорки и фразеологизми, в които се среща думата „szerencse”. Преди всичко използвах унгарския синонимен речник, както и исторически и етимологически речници, но важна роля изиграха и речниците на унгарските диалекти, както и т. нар. „речници на писателите”.
На първо място ще изясня значението на думата. В широк смисъл думата „szerencse” означава случайно, неочаквано, непредвидимо от обстоятелствата събитие, което води до подобряване или влошаване на моментното ни състояние. Но това не е единственото й значение. „Szerencse” отговаря също така и на немската дума „Glück”, т. е. „щастие”. Значението й в случая се стеснява и е следното: такава случайност, която е благоприятна и носи неочаквана полза, радостно събитие, което ни помага да избегнем нещо лошо, някаква опасност и т. н. Например, унгарският израз „Bolond szerencséje van” съответства и на българския израз „Някой има луд късмет”, т. е. някой успява да се измъкне от дадена неприятност, опасност.
При случайна среща с познат унгарецът използва думата „szerencse”, за да обясни, че срещата им е резултат от щастлива случайност. Например: „Örülök, hogy szerencsém volt látni Önt!” Или: „Радвам се, че имах късмета да Ви видя”. Тук става въпрос за придобили постоянна употреба поздрави, изразяващи учтивост. В изготвения от Йожеф Балаша през 1940 г. „Речник на унгарския език” можем да прочетем следното: първоначално думата е била използвана в смисъла на ‘sors’, т. е. „съдба”, която може да бъде благосколнна спрямо нас или точно обратното. Именно за това са доуточнявали чрез прилагетлните добър-лош „jó szerencse” или „bal szerencse”.
В съвремието думата е придобила по-тясно значение, а именно: благоприятни обстоятелства, водещи до положителни за нас последствия, т. е. отрицателният оттенък на думата е изчезнал.
В „Речника на унгарската лексика”, думата „szerencse” е обонзначена като фортуна.
Едно от остарелите значения на тази дума е следното: благоприятна възможност за женитба. Например, изразът „szerencsét csinál/tett” на български се превжда буквално да си направиш късмета, но всъщност означава да сключиш щастлив брак с някого. В синонимния речник даже се споменава едно вече излязло от употреба значение на думата „szerencse”, а именно пророкуване. Например, в израза „Szerencsét mond” т. е. „предсказвам бъдещето, предричам”. В „Etymologisches Wörterbuch des Ungarischen” открих още едно значение на съответната дума, която в съчетание със съществителното „tök” отговаря и на немската дума „Schelle”, т.е. щастливо каро. Този израз се употребява от картоиграчите. В тази връзка ще спомена и още един израз, който е произлязъл от немския: „Szerencse fel! Glück auf!”. Първоначално той се е използвал от миньорите, които са си пожелавали успех преди да слязат в минните. От езика на миньорите този израз е навлязъл и в унгарския литературен език със значение на пожелание за успешен завършек на трудноизпълнима задача, само че с течение на времето този израз се е изменил и в момента се използва фразата: „Jó szerencsét!”
„Историко-етимологическият речник на унгарския език” отговаря на въпроса къде за първи път е спомената думата „szerencse”? Първите данни са от 1275 г. в работата на Csánki „Terra castri Zaladiensis Zernche vocota hu”.
Думата „szerencse” има южно-славянски произход: за сравнение давам и следните примери: на старославянски „sъresta” със значение на среща, случайност, на български „среща”, на сърбо-хърватски „sreca” със значение на щастие, на старочешки „striece”, на руски „встреча”. От първоначалното значение среща, което се наблюдава във всички южнославянски езици, думата в унгарския се е развила в смисъл на случайност, късмет.
С произхода на думата „szerencse” са се занимавали и много учени; в много научни статии могат да се намерят резултатите от техните изследвания. Например, от статията на Бела Золнаи става ясно, че думата „szerencse” е била дума с неутрално значение или със смесен характер, т. е. можела е да обозначава слуайност с добри последствия, съответно с лоши. Тази статия е побликувана в научното списание „Езикова патология и езикова терапия”.
В брой 28 на списание „Пазител на езика” може да се прочете следното: „Характерно за думата „szerencse”е това, че от гледна точка на звучене тя е може и да е от български произход, тъй като в някои унгарски диалекти типичният за българския език звук ‘Щ’ е преминал в звука ‘Ч’ и така е навлязъл в съвременния унгарски език”.
Възможно е обаче и произходът на думата да е от словенския език, където съответната дума се чете като srenca, а в долината на Гайл тя се среща с произношението srencsa. Именно това навежда учения Миклошич на мисълта, че „szerencse” е със словенски произход.
Тъй като унгарските думи не са започвали със звука ‘Щ’, това е довело до проблеми на произнасянето му в думи, в които този звук е стоял в началото на дадена сричка, какъвто е случаят и с българската дума среща. Ето защо, когато тя е навлизала в унгарския език не се е изговаряла като szrenste или szerenste, а като „szerencse”. В тази връзка Янош Мелих, озадачен от факта, че вероятно унгарската дума има български произход и все пак по значение българската и унгарската думи се различават, той пише следното на преподавателя в Софийския Университет ”Св. Климент Охридски”, езиковеда Беньо Цонев: „Среща на български език не означава щастие; в България човек може да каже на някого за поздрав ‘Добра среща!’, но не разбира под това ‘Желая Ви късмет!’, както е например в сръбския език. Само в някои македонски диалекти се прави разлика между думите среща и срека, която означава щастие или късмет”.
В речника на старите унгарски имена се споменават доста лични имена с тази дума, които в хронологическа подредба са следните: 1519 – Paulo Zerenche, 1522 – Paulus Scerenche, 1618 – Zerenche Georgu, 1654 – Georgio Szerentse, 1714 – Szerencse Matyas, 1715 – Georgius Szerencse, 1720 – Georgius Szerencse; Constantinus Szerencse, 1741 – Georgius Szerencse.
Речниците на различните унгарски диалекти са също една интересна категория, в която избраната от мен дума се среща много често. В речника на Олга Пенавин думата „szerencse” се обяснява като „случайност, която води до добър обрат в нашия живот”. Интересно е, че в изследваната от нея област (тази на границата със славянските народи) думата се произнася като szöröncse, само много възрастните жители я изговарят като „szerencsа” .
От примера, даден в речника на „Кишканижския диалект” става ясно, че думата „szerencse” се изговаря също като szöröncse. Много разпространен е и изразът „Nem lösz szöröncsed!”, който се използва тогава, когато някой, излизайки рано сутринта от къщи си забравя нещо важно и съответно се връща да си го вземе, т. е. Няма да му върви цял ден.
В речника на Сегедския диалект са налице също доста примери, в които думата „szerencse” се споменава. Например, „szöröncsét probál”, т. е. да си опитам късмета; „szögénnek a szöröncséje is szögény” или бедняка рядко го спохожда късметът.
В речника на Балинт Чюри, който изследва Самощхотския диалект, пък думата „szerencse” се обяснява с немската дума „Glück”, т. е. по-скоро щастие, а не късмет.
Чрез прибавянето на няколко наставки към съществителното „szerencse” е налице т. нар. изменение на частите на речта, т. е. от съществителното „szerencse” произлизат много глаголи, прилагателни имена, наречия, което води до обогатяване на лексиката на съответния език. Много и интересни примери за такова изменение са дадени в т. нар. речници на писателите. Например: от съществителното „szerencse” чрез добавяне на две наставки се образува глаголът szerencséltet, който унгарският поет Шандор Петьофи често използва в своите стихове със значение на изразявам своето уважение към някого „Uram király, legyen elég jutalmamnak magában az, hogy rólam megemlékezni méltózattal, és szerencséltess ajánlatoddal mást.”
Думата „szerencse” се споменава дори в „Речника на етимологията на географските наименования”. Szerencs – град, който се намира в областта Земплен.
Тъй като думата „szerencse” е сред една от най-отдавна навлезлите думи в унгарския език тя се среща в много пословици и поговорки.
И така! Въз основа на проучването, което направих, свързано с историята и употребата на думата „szerencse” накратко може да се изведе следното, че тя:
- има около 6 основни значения в унгарския език, които вече изяснихме;
- е от славянски произход, което се доказва от изменението и от гледна точка на произношение с течение на времето;
- е силно навлязла в унгарския език, което се потвърждава най-вече от факта, че в продължение на столетия тя е била използвана като лично име от много плагородници;
- има различни варианти на произношение в различните области на Унгария;
- в литературния език се използва в най-различни значения, които се проявяват в многото на брой пословици и поговорки.
Използвана литература
Balassa = Balassa József 1940. A magyar nyelv szótára I-ІII. Budapest.
Ball. = Ballagi Mór 1867-1872. A magyar nyelv teljes szótára ifII. Pest.
Bárczi Géza, A 'pesti nyelv', Magyar nyelv, 1932, XXVIII k., 94 1.
Bárdósi Vilmos (főszerk.) 2003. Magyar szólástár. Budapest, Tinta Könyvkiadó.
Bartos Tibor. 2002. Egymást magyarázó szavak és fordulatok tára I-II. Budapest, Corvina.
Beké József 2004. Zrínyi-szótár. Budapest, Argumentum.
CzF. = Czuczor Gergely - Fogarasi János 1862-1874. A magyar nyelv szótára I-VI. Pest.
CsángSZ. = Yrjö Wichmann 1936. Wörterbuch....des Csángódialektes. Helsinki.
CsnSz. = Kázmér Miklós 1993. Régi magyar családnevek szótára. Budapest.
EWUng. = Benkő Loránd (főszerk.) 1992-1997. Etymologisches Wörterbuch des Ungarischen
I-IV. Budapest.
Éksz. = Juhász József - Szőke István - O. Nagy Gábor - Kovalovszky Miklós (szerk.) 1972.
Magyar értelmező kéziszótár. Budapest.
Értsz. = Bárczi Géza - Országh László (főszerk.) 1959 - 1962. A magyar nyelv
értelmező szótára I-VII. Budapest.
FNEsz. = Kiss Lajos 1988. Földrajzi nevek etimológiai szótára I-II. Budapest.
Forgács Tamás 2003. Magyar szólások és közmondások szótára. Budapest, Tinta Könyvkiadó.
Gl. = Berrár Jolán - Károly Sándor szerk., Régi magyar glosszárium. Budapest,
1984.
Grétsy László - Kemény Gábor. 1996. Nyelvművelő kéziszótár. Budapest.
Jakab László - Bölcskei András 1993. Cskonai- szókincstár. Debrecen.
JuhászGySz. = Benkő László 1972. Juhász Gyula költői nyelvének szótára. Budapest.
Markó Imre Lehel. 1981. Kiskanizsai szótár. Budapest.
Melich János, Szláv jövevényszavaink erdeiéről, Nyelvtudományi közlemények, 1909, XXXIX.
k, 49-501.
MSzkt. = Kiss Gábor. 1998. Magyar szókincstár. Budapest.
MTsz. = Szinnyei Józaef 1893-1901. Magyar tájszótár I-II. Budapest.
NySz. = Szarvas Gábor - Simonyi Zsigmond 1890-1893. Magyar nyelvtörténeti szótár I-III.
Budapest.
NyÚSz. = Szily Kálmán. 1902 -1908. A magyar nyelvújítás szótára I-II. Budapest.
OklSz. = Szamota István-Zolnai Gyula 1902-1906. Magyar nyelvtörténeti szótár I-III.
Budapest.
OrmSz. = Kiss Géza - Keresztes Kálmán. 1952. Ormánysági szótár. Budapest.
PetőfiSz. = J. Soltész Katalin - Szabó Dénes - Wacha Imre (szerk.). 1972-1987. Petőfi-szótár I-
IV. Budapest.
SzamSz. = Csűry Bálint 1935-Í936. Szamosháti szótár I-II. Budapest.
Szamota István, A Tihanyi Apátság alapítólevele. Nyelvtudományi közlemények, 1895, XXV.
K., 1391.
SzegSz. = Bálint Sándor 1957. Szegedi szótár I-II. Budapest.
SzinSz. = O. Nagy Gábor - Ruzsiczky Éva 1978. Magyar szinonimaszótár.
Budapest.
SzlávSz. = Penavin Olga. 1968-1978. Szlavóniai (kórógyi) szótár I-III. Újvidék.
SzófSz. = Bárczi Géza. 1941. Magyar szófejtő szótár. Budapest.
TESz. = Benkő Loránd (főszerk.). 1967-1984. A magyar nyelv történeti-etimológiai szótára I-
IV. Budapest.
Tsz. = Magyar tájszótár 1838. Buda.
Volf György, A tudomány szabadságáért. Nyelvtudományi közlemények, 1896, XXVI. k.,
322 1.
* * *
ФРАЗЕОЛОГИЗМИ С КОМПОНЕНТ „ГЛАВА”
В УНГАРСКИЯ, АНГЛИЙСКИЯ И БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
Десислава Стоянова / ІІ курс (2006)
В настоящия доклад ще се опитам да направя съпоставителен анализ на фразеологизми с компонент „глава” в унгарски, английски и български език. Това е първата ми крачка към такъв тип характеристика, която ще има за цел да акцентува върху проблема за взаимодействието между език и култура. Смятам, че тази материя е интересна за изследователи от цял свят, защото фразеологизмите изпълняват функцията на „знаци на езика” на културата и отразяват националните особености. През последните години голяма част от изследванията са посветени на „културната семантика” на фразеологичните единици (ФЕ), като се разглежда процеса на формиране и възпроизвеждане на културното самосъзнание на даден народ. Споделям мнението на проф. М. А. Леонидова и смятам, че за характеристиката на фразеологизмите е необходим комплексен подход на изследване, т. е. опиране както на основния компонент на фразеологизмите, така и на неговата семантика като цяло и граматичната му природа.
Групата на фразеологизмите с компонент „глава” е много богата, понеже е стара, често пъти употребявана, една от главните части на тялото. Има много словосъчетания, пословици и фразеологизми с тази дума, но аз ще обърна внимание само на фразеологизмите, но с уточнението, че някои от изразите не са чисти фразеологизми, преминават в полето на пословиците например.
Материалът съм извлякла от тълковни, двуезично-преводни и фразеологични речници. За изходен език съм взела унгарския, след него по важност е българският. Наблегнала съм на фразеологизмите, които имат еквивалент и в двата езика, а също и в английския.
Думата „fej” на унгарски е с угрофински произход дори е от уралския пероид, който е по-стар, а думата „глава” в българския е със славянски произход. Унгарската дума за глава има 10 значения, българската – 22, а английската дума за глава – „head” – има над 30 значения.
В унгарския език наред с думата „fej” се появява и неговият вариант „fő”. „Fő” и „fej” са разновидности на един и същ корен и се превеждат на български по един и същ начин. „Fő” се употребява обаче в по-преносно значение. Например, в „családfő, egyházfő, állomfő, főre jutó” – глава на семейството, църковен глава, държавен глава, пада се на глава от населението.
Три са основните групи, в които са разпределени фразеологизмите с компонент „глава” – качества (положителни и отрицателни), състояния (физически и душевни) и действия.
I. ФЕ с компонент „глава” в УЕ, БЕ и АЕ, отразяващи положителни качества:
1. Fej van a nyakám / have a head on your shoulders / нося глава на раменете си;
2. Egy fejjel a többiek fölött / head and shoulders above the others / с цяла глава над останалите;
3. Van ész a fejében / have a good head on one’s shoulders, have a head for s. th / имам ум в главата си;
4. Emelt fejjel / с вдигната глава.
В някои случаи думата „глава” може да има значение на ум, разум. Например:
1. Használja a fejét / use one’s head / използвам си ума, мисля;
2. Tiszta fejű / с бистър ум, разсъждавам трезво;
3. Fejébe vesz / наумявам си;
4. Eszébe jut a fejében / дойде ми на ум.
II. Отрицателни качества:
1. Fennhordja a fejét / a big head (swelled head) / вирнал съм си главата;
2. Kemény a feje / have a head like a mule (be bull-headed) / твърдоглав, имам корава глава, имам глава за дувар, главата ми е като дръвник;
3. Forró fej / на английски език има еквивалент – a hot head, което обаче означава сприхав, избухлив, а forró fej се употребява в смисъл на „гори ми на главата”;
4. Fafejű / have a wooden head / дебела, букова глава;
5. A fellegekben jár / with one’s head in the clouds / отнесен, витае в облаците. Felleg е поетична дума за felhő (облак) и буквално преведен изразът би звучал така: разхожда се в облаците.
В българския, унгарския и английския език има много фразеологизми, означаващи глупав или луд човек. В представянето им съм се базирала на мнението на Диброва, че във фразеологията съществува интегрална зона, където не може да бъде прекарана строга демаркационна линия между фразеологични варианти и синоними.
Ето примери в БЕ, означаващи глупав човек: „Главата ми е куха”, „Главата ми е празна кратуна”, „Главата ми е пълна с бръмбари”, „Имам брашно в главата”, „Глава за четири нозе”.
Примери в БЕ, означаващи луд човек: “Ексик ми е едната дъска в главата”, „ударен в главата” (интерсно е тук да се отбележи, че в УЕ има израз „mint a fejébe vertek volna”, който обаче не се превежда с българския „ударен в главата”, а означава уморен).
Примери в АЕ, означаващи глупав човек: „soft in the head”, „funny in the head”, “out of one’s head”, “be not right in one’s head”.
Примери в УЕ, означаващи глупав човек: “Üresfejű” – глупав (но ако кажем “Üres a fejem” тогава това няма да се преведе с „глупав съм”, а уморен съм, блокирал съм); “tökfejű” отговаря на българското “главата ми е празна кратуна”.
„Hangya van a fejében” – буквално „В главата ми има мравки”, а на български изразът е „Главата ми е пълна с бръмбари”. Може също да се употреби и думата „hangyás” със значение леко глупав или „bogaros ember”, която идва от „bogár” (буболечка; бръмбар), но тук има значение на маниак, човек с фикс-идея.
Други унгарски изрази със значение на глупав човек са: „Korpa van a fejében”, „Fürészpor van a fejében”, „Korpa” означава трици, а „fürészpór” – талаш, или бук. Имам трици / талаш в главата. „Kong a feje az üresétőlő”.
ІІІ. Състояния:
1. Forgat valamit a fejében / toss s. th around one’s head / върти ми се, мотае ми се главата;
2. Tiszta fejű / a clear head / с бистра (отпочинала) глава;
3. Jár / motoszkál a fejében / върти ми се в главата;
4. Lógatja a fejét / hang down one’s head / клюмвам, овесвам глава;
5. Fel a fejjel! – Горе главата! (на англ. – cheer up!);
6. Fejét hajt valaki előtt / прекланям глава пред.
IV. Действия, свързани с поведението на човека:
1. Töri a fejét (a falba) / batter / блъскам си главата;
2. Veri a fejét / плясвам се по главата;
3. A fejét fogja / have one’s head in one’s hands / хващам се, улавям се за главата;
4. A haja szála se görbü / harm a hair on s. b’s head / ако косъм падне от главата на някого. Прави впечатление, че в унгарския израз е използвана думата “haj” (коса) вместо “fej” (глава), както е в българския и английския, и “szál” (нишка, влакно) вместо haj (косъм);
5. Megmossa a fejét / бая на главата, опявам на някого;
6. Csóválja a fejét / ingatja a fejét / nod one’s head / клати глава. Унгарският израз се използва при изказване на отрицание, неодобрение, докато английския nod one’s head – в знак на съгласие;
7. Elcsavarja a fejét / завъртам главата на някого.
Има, разбира се, и изрази, които са характерни само за дадения език и са неповторими по своята експресивност. Типични такива изрази в БЕ са: „Глава и възглаве” (много близки хора), „Не е с две глави” (не е толкова страшен), „Вита глава” (упорит, опак човек), „Залостил съм си главата между две плочи” (изпаднал съм в тежко положение), „Наливам катран в главата на някого” (карам се, мъмря), „Имам вятър в главата” (надувам се, големея се), „На мъртва глава юзда турям” (патил съм си и се предпазвам и там, където е излишно).
В АЕ: „Bite one’s head off” (карам се на някого), „Do s. th standing on one’s head” (купувам нещо като предлагам по-висока цена), „Drag by the head and ears” (нагласям факти в моя изгода), „Knock sth on the head” (слагам край на нещо), „Have a head like a sieve” (разсеян).
А ето и някои типично унгарски изрази: „Hamút szór a fejére” – бук. Сипва пепел в главата – окайва се, „Szöget üt a fejébe” – Започвам да мисля за нещо ново / непредвидено, „Kong a feje az üresétől” – за глупав човек, „Hagya a fején táncoljanak” – бук. Позволява да танцуват върху главата му – за благ, хрисим човек, „Fejébe vés” – набивам се в главата, „Nem nőtt be a feje lágya” – още е зелен, неопитен, „Borockodnjam valakinek a fejére” – не много хубаво, закачливо на дте с лека нотка на мъмрене, „Szegény feje / Nyomorú feje” – Горкият / Клетият човек.
Обособяването на някои изрази може да има историческо значение. Например:
Dámoklesz kargyaként lóg a fejem fölött / a sword of Damocles hangs over s. b’s head / Дамоклиев меч ми виси над главата;
Porba hull a feje / heads will roll / от използването на гилотината за екзекутиране на престъпниците;
Fejébe vertek / knock on the head / от метода за убиване на животни в кланиците;
Fejét teszi rá / залага си главата;
Bekötik a fejét / за жена, която се омъжва и започва да носи забрадка;
Fejétől bűzlik a hal – това обаче не е фразеологизъм, а пословица Рибата се вмирисва от главата.
Има и изрази, които отразяват поведението на животни и птици или природни закони:
Homogba dúgja a fejét (mint a strúc) / bury one’s head in the sand / заравям си главата в пясъка (както правят щраусите, смятайки, че ако те не виждат опасността, и тях няма да ги забележат;
Fejébe száll (az ital) / go to s.b’s head / както действа алкохолът в човешкото тяло.
В доклада си използвах общо 52 унгарски израза. Повечето от тях имаха пълно съвпадение както в българския, така и в английския език. Понякога имаше съвпадение само между българския и английския пример, а липсваше унгарският.Друг път съвпадаха унгарския и българския, а липсваше английският. Изследването на фразеологизмите ще си остане една безкрайна тема, която заслужава да бъде проучена по-дълбоко. За мен беше много интересно да се занимая с тази тема и да видя как един и същ фразеологизъм може да бъде изразен в различните езици и как може да съществува еднакво мислене и логика между тях.За съжаление не можах да използвам истински двуезичен унгарско-български речник поради липсата на такъв. Това донякъде затрудни работата ми и доказа още веднъж нуждата от такъв.
Използвана литература
Мекенян, Соня Х. и др., Опит за характеристика на фразеологизми с компонент „глава” във френски, английски и български език / Соня Х. Мекенян, Ваня А. Иванова, Петранка Д. Савова. // Н а у ч. тр. ПУ „П. Хилендарски”, 40, 2002, N 1. Филология. Ч. 2
Речник на българския език, Г-Дятел, том 3.
Magyar szólástár, főszerkesztő Bárdosi Vilmos, Tinta könyvkiadó, Budapest
* * *
СПОРТНИ ТЕРМИНИ НА УНГАРСКИ, БЪЛГАРСКИ И АНГЛИЙСКИ ЕЗИК
Атанаска Спасова / ІІІ курс (2006)
Избрах спортните термини за предмет на своя доклад по две причини. Първата е, че това е стъпка към един по-голям проект, а именно изготвянето на двуезичен, българо-унгарски речник с основните спортни термини днес. А втората – любовта ми към спорта.
Тренирам бадминтон, който заедно с тенис, скуош и тенис на маса е в групата на ракетните спортове, чиято терминология ще разгледам в доклада си.
Историята на тези спортове е дълга и през годините те търпят много промени в своето развитие. От най-ранен период датира тенисът, който се играе от двама или четирима души на открит или закрит терен. За баща на модерния тенис се смята англичанинът Уолтър Уингфилд, който изобретил този спорт по време на градинско парти в Уелс през 1873 г.
Бадминтонът – игра, произхождаща от Гърция, Индия и Китай, макар и отскоро в списъка на олимпийските спортове, се появява само една година след тениса. Предполага се, че тази игра води началото си от преди 2000 г. Още в Средновековието децата в Англия са играли игра, наречена Battledore and Shuttlecock. Използвали са локви и заедно са се стремяли да задържат перцето във въздуха. През 1860 г. охицери от Британската армия започнали да играят тази игра, но добавила състезателен елемент - мрежата. Малко по-късно на същата игра се наслаждавали войници в имението Бадминтон в Англия. Оттогава идва и днешното име на този спорт.
Тенисът на маса произхожда също от Англия и се е появил като следвечерно забавление за горната класа викторианци през 1880 г. Подражавайки на играта тенис, в затворено помещение, всекидневните предмети били събирани, за да се използват като спортни съоръжения. Линия от книги служела за мрежа, добреоформената коркова тапа от вино или възел от канап-за топка, а цигарените кутии - за хилки. Първите хилки били често части от пергаменти, опънати върху рамка и звукът, който се чувал, дал и първите имена на играта „whiff whaff” и “ping pong”. По-късно братята Паркър купуват правата на името „ping pong”, което е родовото название на спорта тенис на маса.
Скуошът също е ракетен спорт, който се играе на закрит терен от двама, или четирима играчи, но с четиристенно игрище и куха, гумена топка. Скуош историците твърдят, че играта произлиза още от ХІХ в., когато в лондонското училище „Хароу” се е играла за първи път като последовател на ракетните спортове. САЩ става първата държава, която основава скуош асоциация чак след 1907 г. и систематизира правилата на играта такива, каквито са и днес.
Динамиката на ракетните спортове и сходните движения в тях, водят до повтарянето на голяма част от термините. Три от четирите спорта се играят на специална настилка - корт, а четвъртият - на маса.
Може би еднаквият им произход е причина за наличието на толкова много английски думи в спортната терминология. Статистиката, която сама съм направила, показва, че верни на своите принципи, унгарците използват домашни думи, вместо установените английски заемки, за разлика от нас-българите, които се опитваме да модернизираме своя език, оставяйки родното на заден план.
В 45% от извадените думи, спортните термини на български и английски език съвпадат напълно. Това са думи като: бекхенд, форхенд, гейм, лайсмен, сет, мачбол, аут, сервиз и т.н. Всички тези думи се срещат и в четирите ракетни спорта и не се използва български еквивалент, а само английската заемка. 47% са самостоятелните домашни думи, които българите използват, без намесата на английски термини. Такива са: предимство, схема, грешка, изкуствена настилка, победител и др. И в едва 8% от извадените спортни термини откриваме еквивалент на английската дума с българско значение. А именно английските „мач”, „микс”, „ретур” и българските „среща, двубой”, „смесени двойки”, „посрещане”. Много са примерите за наличието на английски думи в българския език, но дали стоят по същия начин нещата при унгарците?!
В границите на Европа, унгарците са един от малкото народи, които за така популярните по цял свят удари форхенд и бекхенд имат домашни думи. Далеч по-добре се чувства унгарецът, използвайки родните fonák и tenyeres вместо английските бекхенд и форхенд. Използваната дума у нас „лайнсмен”, в Унгария е позната като „vonalbiró”, „гейм” – като „játék”, а „сет” – като „játszma”. Почти за всяко движение и удар унгарците използват своя домашна дума. Но и това има положителна страна, защото унгарецът извън спортните среди би могъл да свърже думата „átemelés” например с някакъв прехвърлящ удар, докато едва ли използваният в България термин „лоб” би могъл де внесе някаква яснота на незанимаващите се със спорт хора.
Интересен е случаят с английската дума “racкеt”, която в българския език, както сами се досещате, означава „ракета”. В три от ракетните спортове - тенис, бадминтон, скуош използваме този английски термин, а в тениса на маса се нарича хилка. В английския език обаче наименованието е обобщаващо и за четирите спорта. Такова е то и в унгарския: „űtő”. Единствено в българския език има разлика, и това е едно от малкото изключения, на които попаднах.
Обратния случай го има с думата „поле”. В българския език тази дума е еднаква и в четирите ракетни спорта. А на унгарски, за всеки от тях има конкретна такава. В тениса се нарича „adogatóudvar”, в бадминтона – “adogatótér”, в скуоша – „adogatónégyzet”, и в тениса на маса - „adogatóldal”. При тениса на корт унгарците имат и отделна дума за страничните полета, които се използват само при двойките, а в българския език липсва такава. Това е думата „folyosó”.
В унгарския език има спортни термини, които се използват и с английските и с унгарските си наименования. Тези думи са едва 6%. Такива са “deuce” и „egyenlő”; “mérközés” и „meccs”; „mérközéslabda” и „meccslabda”. Докато ние българите използваме термина „аут” (от англ.), то унгарците използват както домашната дума „kint”, така и „aut” – следвайки унгарския правопис. Същото е и положението с думата „ретур”, където освен „visszaütés”, се употребява и „ritörn” – отново изписана с унгарски букви.
Динамиката на ракетните спортове и сходните движения в тях, водят до повтарянето на голяма част от термините. Три от четирите спорта се играят на специална настилка - корт, а четвъртият - на маса.
Може би еднаквият им произход е причина за наличието на толкова много английски думи в спортната терминология. Статистиката, която сама съм направила, показва, че верни на своите принципи, унгарците използват домашни думи, вместо установените английски заемки, за разлика от нас-българите, които се опитваме да модернизираме своя език, оставяйки родното на заден план.
В 45% от извадените думи, спортните термини на български и английски език съвпадат напълно. Това са думи като: бекхенд, форхенд, гейм, лайсмен, сет, мачбол, аут, сервиз и т.н. Всички тези думи се срещат и в четирите ракетни спорта и не се използва български еквивалент, а само английската заемка. 47% са самостоятелните домашни думи, които българите използват, без намесата на английски термини. Такива са: предимство, схема, грешка, изкуствена настилка, победител и др. И в едва 8% от извадените спортни термини откриваме еквивалент на английската дума с българско значение. А именно английските „мач”, „микс”, „ретур” и българските „среща, двубой”, „смесени двойки”, „посрещане”. Много са примерите за наличието на английски думи в българския език, но дали стоят по същия начин нещата при унгарците?!
В границите на Европа, унгарците са един от малкото народи, които за така популярните по цял свят удари форхенд и бекхенд имат домашни думи. Далеч по-добре се чувства унгарецът, използвайки родните fonák и tenyeres вместо английските бекхенд и форхенд. Използваната дума у нас „лайнсмен”, в Унгария е позната като „vonalbiró”, „гейм” – като „játék”, а „сет” – като „játszma”. Почти за всяко движение и удар унгарците използват своя домашна дума. Но и това има положителна страна, защото унгарецът извън спортните среди би могъл да свърже думата „átemelés” например с някакъв прехвърлящ удар, докато едва ли използваният в България термин „лоб” би могъл де внесе някаква яснота на незанимаващите се със спорт хора.
Интересен е случаят с английската дума “racкеt”, която в българския език, както сами се досещате, означава „ракета”. В три от ракетните спортове - тенис, бадминтон, скуош използваме този английски термин, а в тениса на маса се нарича хилка. В английския език обаче наименованието е обобщаващо и за четирите спорта. Такова е то и в унгарския: „űtő”. Единствено в българския език има разлика, и това е едно от малкото изключения, на които попаднах.
Обратния случай го има с думата „поле”. В българския език тази дума е еднаква и в четирите ракетни спорта. А на унгарски, за всеки от тях има конкретна такава. В тениса се нарича „adogatóudvar”, в бадминтона – “adogatótér”, в скуоша – „adogatónégyzet”, и в тениса на маса - „adogatóldal”. При тениса на корт унгарците имат и отделна дума за страничните полета, които се използват само при двойките, а в българския език липсва такава. Това е думата „folyosó”.
В унгарския език има спортни термини, които се използват и с английските и с унгарските си наименования. Тези думи са едва 6%. Такива са “deuce” и „egyenlő”; “mérközés” и „meccs”; „mérközéslabda” и „meccslabda”. Докато ние българите използваме термина „аут” (от англ.), то унгарците използват както домашната дума „kint”, така и „aut” – следвайки унгарския правопис. Същото е и положението с думата „ретур”, където освен „visszaütés”, се употребява и „ritörn” – отново изписана с унгарски букви.
И макар и българите да използват в 45 % от думите английски термини, а унгарците едва 6%, има случаи, в които на български ние използваме домашна дума, а на унгарски – английска заемка. Така например английското „point”, на български се превежда „точка”, а на унгарски „pont” или „poén”.
Може би историческото развитие на тениса, бадминтона, тенис на маса и скуош също оказва влияние върху използването на английски термини. Скуошът е най-младият ракетен спорт и единственият, които има две запазени английски думи без унгарски еквивалент. Това са думите „let” и „stroke”. В интернет страницата на Унгарската Федерация по Скуош е записано Magyar Fallabda (Squash Szüvetség), като двете думи „fallabda” и „squash” се използват напълно заменяемо. Английската дума „badminton” се използва изключително рядко вместо нея унгарците предпочитат домашната дума „tollaslabda”. Същото е с унгарското “asztalitenisz”, вместо английското “table tennis” или „ping pong”.
Може би историческото развитие на тениса, бадминтона, тенис на маса и скуош също оказва влияние върху използването на английски термини. Скуошът е най-младият ракетен спорт и единственият, които има две запазени английски думи без унгарски еквивалент. Това са думите „let” и „stroke”. В интернет страницата на Унгарската Федерация по Скуош е записано Magyar Fallabda (Squash Szüvetség), като двете думи „fallabda” и „squash” се използват напълно заменяемо. Английската дума „badminton” се използва изключително рядко вместо нея унгарците предпочитат домашната дума „tollaslabda”. Същото е с унгарското “asztalitenisz”, вместо английското “table tennis” или „ping pong”.
И въпреки че в доклада си анализирах най-вече съществителните имена, без фразеологизми или глаголи, забелязах, че в българския и в унгарския език често при образуването на глаголи, се използва английски корен и се добавя съответната за езика наставка. Такъв е примерът с глагола „smash”, който на български е „смачирам”. Или пък със „serve”, който на унгарски е „szerválok”.
Макар и да са малко, сходства в състава на думите в трите езика има. За повечето българи употребата на аглицизми или чуждици като цяло, е много по-модерна от използването на българските им еквиваленти. Например „t-shirt”, вместо „тениска”; „презентация”, вместо „представяне”; „инвазия”, вместо „нахлуване” и т. н. За тях е почти неразбираемо засиленото „поунгарчване” на повечето думи в унгарския език. Но това далеч не го прави по-малко логичен, а напротив, той става по-различен и по-интересен за анализиране.
Колкото повече се задълбочавах и навлизах в същността на този въпрос, пред мен се разкриваше безкрайна панорама от възможности и поле за работа в необятния свят на спорта.
Колкото повече се задълбочавах и навлизах в същността на този въпрос, пред мен се разкриваше безкрайна панорама от възможности и поле за работа в необятния свят на спорта.
* * *
НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ ВИД ТВОРЧЕСКИ ПОДХОД
ПРИ ИЩВАН ЙОРКЕН И СТАНИСЛАВ СТРАТИЕВ
Кристина Христова / ІІІ курс (2006)
Запознах се с „Игра на котки” на Ищван Йоркен[1] един късен октомврийски следобед, по препоръката на д-р Дьорд Сонди. В началото бях скептично настроена към сюжета, защото главни герои бяха две възрастни дами. Обаче, когато прочетох първата, после втората и третата, вече нямах търпение да разбера как ще се развие действието по-нататък. Прочетох романа изключително бързо. Но това не беше достатъчно. Исках още. Прочетох и следващия роман - „Семейство Тот”, след това едноминутните новели на Йоркен... [2]
Творбите му са впечатляващи и заразяващи. Започнеш ли веднъж, трудно ще се откажеш. Началото е смешно, забавно, към средата е интересно и бързаш да стигнеш края. А краят, краят е сериозен и те кара да се замислиш за живота, за хората около теб, за отношенията, комуникацията между хората...
И осъзнаваш, че сякаш на шега този невероятен писател ти е поднесъл един сериозен социален проблем, над който всеки трябва да се замисли, ако иска светът, в който живее, да се промени. Защото, макар да е живял средата на XX в., темите, които засяга са изключително актуални и днес за нашето изтрадало общество. Писателят изобличава деградацията на човешките ценности, на човешките чувства, пише за проблемите в комуникацията между хората. С интерес четях произведенията на унгарския писател, защото в тях виждах нас, нашето общество и нашите проблеми...
От дълго време търся начин да изразя разочарованието си от живота, който сме принудени да водим, от пътя, по който е поел българският народ, но уви! Все не намирах подходящите думи и време за това. Докато отново един прекрасен зимен ден прочетох творбите на Станислав Стратиев[3]. Купих си сборник с белетристиката му и доволно се запътих към дома. Там Стратиев престоя седмица може би две, преди да спечели времето и вниманието ми. Но какво да ви кажа, ефектът беше страхотен, последиците вдъхновяващи.
Още от първата новела стилът на писане ми се стори познат и при четвъртата аз вече знаех – по същия начин, със същия сарказъм, със същото чувство за хумор пишеше и Йоркен. Приликите бяха очевидни: и двамата отразяваха актуални теми, засягащи времето, в което живеят, и героите им си приличаха (а те са от най-различни социални прослойки и най-различни характери), дори и средството, с което боравеха двамата автори беше едно и също – Гротеската. Освен това Стратиев и Йоркен пишат пиеси, поставяни както на българската сцена, така и на унгарската. Такива са: „Игра на котки”, “Семейство Тот”– на Ищван Йоркен[4] и „Римска баня”, „Сако от велур” „Рейсът”– на Стратиев.[5]
Въздействието, което творбите на българския писател имаха върху мен е съпоставимо с това при Йоркен. Резултатът също: прочетеш една малка част от творчеството на Стратиев и след това не можеш да се успокоиш, докато не прочетеш всичко написано от него. Мен лично много ме впечатлиха тези прилики и най-вече фактът, че Йоркен и Стратиев са живяли в различни страни – единият в Средна Европа, а другият на Балканите – и въпреки това пишат в един и същи литературен жанр – „едноминутни новели”. Изразните средства, героите, обстоятелствата, обществото и въздействието върху читателя толкова много си приличат, че за мен сякаш едните са естествено продължение на другите. И при двамата писатели героите често търсят себе си, и двамата пишат за проблемите в обществото и използват хумора, за да изразят възмущението си.
Станислaв Стратиев е наш съвременник. По-голямата част от живота му преминава в бурното време след края на Втората световна война и промените в живота на българите. Разбира се, Стратиев като очевидец и може би потърпевш вследствие смяната на режимите в българския политически живот, не може да премълчи за тежкото социално и културно заболяване, синдрома, така актуален за българското общество ”криворазбраната цивилизация/демокрация”. Честа тема в неговото творчество са злободневните политически и обществени събития; пише за кризите на идентичността и народнопсихологическата проблематика. Душата на съвременният българин е изпълнена с особен вид апатия. Тя е насочена към всичко и към всички, с изключение на самия него. Най-важното е той да се чувства добре. Стратиев е изразил всичко това в две невероятни новели „Българската гледна точка” и „Българската участ”. Ето цитат от „Българската гледна точка”:
„За всичко е виновно робството.
И поробителят.
Не случихме на поробител.
И Норвегия е под робство, кажи-речи колкото нас,
но сега там безработните получават по 2500$ на месец.
Обаче виж има поробителя – Дания и Швеция.
Да ти е драго да пъшкаш под такова робство.”
В „Българската участ” пише:
Българската участ е да се родиш в България.
При толкова други държави.
Оттук нататък вече нищо не може да се направи.
Винаги съседът ти ще е добре, а ти ще си зле.
Винаги министрите ще бъдат с портфейл.
Винаги ще се изнасяме мозъци, а внасяме месо.
Винаги петдесетте крака на българската стоножка ще вървят на една страна,
а другите петдесет на друга.
Това е само част от проблематиката, която засяга Стратиев. Например, в „Разговор на български турист с френски гълъб в двора на Лувъра”: „Френски гълъбе, не си познал! Както съм генетично гладен и както системно не си дояждам в България, такъв гълъб с ориз ще извъртя в хотела... Да те опъна само два месеца да поживееш в България, ще видиш колко е интересно, още на втората седмица ще опънеш краката... Така, продължаваме на база на глада и отчаянието, при липса на историческа перспектива... морална деградация... безконтролен грабеж... нестихващи закононарушения... Политическата спекулация с националните проблеми е доведена до степента на абсурда...” и т.н.
Същите проблеми – за морална деградация, за глада и безпаричието присъстват и при Ищван Йоркен. Хората до такава степен са вглъбени в собственото си оцеляване, че са готови да жертват ценностната си система в името на парите. Материализмът властва в душите на хората и героите от творбите на Йоркен. Той се стреми да даде адекватно изображение на света, не се откъсва от действителността, като подобно на Стратиев засяга болестните явления в обществото.
В своята проза Йоркен съчетава реалното с абсурдното, тривиалното с гротеското. Действителност и абсурдност, реалност и неправдоподобност се преплитат в творбите му. Чудесен пример за това е повестта „Изложба на рози”.[6] В нея се разказва за млад амбициозен режисьор, решил да направи филм за смъртта. За целта той намира трима герои – обикновени хора от социалната действителност, тъй като филмът е натуралистичен.
Едната от героините е продавачка на рози. Тя е от онези хора, които трудно се забелязват и още по-трудно се запомнят. През целия си живот се грижи за полусляпата си майка, като й посвещава цялото си време и внимание. Трагичното при нея е това, че въпреки грижите, възрастната жена въобще не обича и не уважава дъщеря си, като се отнася с огромно пренебрежение към нея. Създава се усещането, че майката няма търпение да се отърве от дъщеря си. Старата жена има две слабости - яденето и парите. Ето как Йоркен описва жестокостта и абсурдното поведение на майката след погребението на дъщеря й:
„Когато траурното шествие се разпръсна, Арон потърси Мама. Тя още стоеше до гроба – дебела, забулена и изоставена от всички.
- Тук съм с колата. Не искате ли да ви откарам у дома?
- Искам, как да не искам. Нали виждате, сега на никога не му е до мен.
Старицата се вмъкна с мъка в колата. През цялия път – от гробището до вратата на жилището й – тя не престана да говори. Това не й попречи да си хапне увит в прозрачна хартия сандвич със салам; погребението бе продължило дълго и възрастната жена бе прегладняла.”
„Мама не пророни сълза нито по време на прощалното слово, нито накрая, когато буците пръст забарабаниха по спуснатия в гроба ковчег, макар че в тази минута жените ридаеха до една, дори и мъжете похлипваха...”
Това беше малка част от творчеството на Ищван Йоркен и Станислав Стратиев. Вярвам, че всеки ще спечели, ако прочете творбите им, защото двамата пишат за общочовешки проблеми и подтикват читателя към размишление - как да живее, какво иска от живота и как го приемат околните. Защото понякога във водовъртежа на живота ние - хората забраваме кои сме, защо сме тук. Забравяме, че не живеем сами и не трябва да мислим само за себе си. Често се случва да се изгубим истинското си аз, за да бъдем други и така да отговорим на нечии очаквания.
_________________
[1] Örkeny István (1912-1979), Macskajáték, 1963. Игра на котки. Прев. Б. Ников, София: Нар. Култура, 1977.
[2] Az utolsó vonat. Egyperces novellák, 1967. Последният влак. Прев. Катя Каменова и др. София: Нар. култура, 1980.
[3] Станислав Стратиев, 1941-2000.
[4] Пиеси на Ищван Йоркен, поставяни на българска сцена: Семейство Тот [Тотék], две части, прев. Г. Шоршич, София, 1968; Игра на котки [Маcskajáték], трагикомедия в две части, прев. К. Каменова, София, 1972. Други произведения на И. Йоркен, преведени на български език: Изложба на рози [Rózsakiallitás], прев. Й. Найденова. София, 1982; Едноминутни новели. – В: Последният влак [Az utolsó vonat]. Прев. К. Каменова. София, 1984.
[5] Пиеси на Станислав Стратиев, поставяни на унгарска сцена: Velúrzakó [Сако от велур] + Római fürdő [Римска баня], 1980. Прев. П. Юхас. Будапеща, Изд. Европа; A busz [Рейсът]. Други произведения на Ст. Стратиев, преведени на унгарски език: Másutt. Bolgar egypercesek. Прев. Д. Сонди и колектив. Будапеща, 2003, Vadkacsa a fák között [Дива патица между дърветата]. Прев. Л. Чикхей. Будапеща, Изд. Европа, 1979, 172 с.
6 Йоркен И., Изложба на рози. София, 1982.
* * *
МОЯТА ЛЯТНА УНГАРИЯ
Тихомир Иванов / ІІ курс (2006)
Първо ще потъркам веждите, челото си, за да се плъзне из тях най-крехкия спомен. Ключ към всички останали - с преобладаваща спорадичност. Но нека така да остане - миналото не може да бъде редактирано. Оставя се така, както е пожелало да се пролее в преходното настояще...
Да, и така може да кривне мисълта на човек покрай Дунава, но аз бях в Печ...
Градът. Културна столица на Европа, заедно с Истанбул и Есен през 2010 г. Характер на пъстрите покриви (заимстван от катедралата „Матияш” в Будапеща). Кестенови околия. Фенери. Пропити изби от вино. Джамия в центъра на християнски град при Мохач - до нея базиликата „Свети Стефан”. Старград / соцград / новград. Хубавата и прочута улица „Кирай”. По нея и по другите летни намаления, та очите се търкулват по устните, за да се усмихнат, блестейки (и така из цяла Унгария...). Магазините за антики са за задължителни! Лично препоръчвам много приятния такъв от Конника нагоре зад Джамията вдясно: жълта сграда, под нея галерия.
Печкият летен университет. 81 студенти от 21 различни държави. Трима българи. Преподавателите са млади и амбицирани. Приятни са. Това лято си струва. Живях с немец, идващ от университета в Коложвар. После дойде и в България. Той, Аnu Karrimaa от Финландия, Шоко Моримото от Япония. Летният университет учи на още 100 неща, освен език. Какво значи да играеш хоро в Унгария с чуждестранни студенти и местни? ...
Кръстовете. Въобще как може да се пише за тях?... Пътуване и кръстове до пътя. Дървени - по-скоро в селата, каменни - по-скоро навсякъде. До къщи, до черкви и храмове, в безлюдни и населени точки... Най-спокойната част на Унгария. Тая Пуста (най-общо наречена), посеяна с кръстове, неозначаващи смърт, а мир и живот. Не-гробища. Те са в друга категория, категорично отсичам! Бих бил разбран и буквално, и не. Отидете в Харкан, зад малката черква (какви алеи има в това градче... Дървета, преливащи от цветове - с лилави листа или със зелени - светли и тъмни, червеният плод, малки и големи, нежно нюансирани, контрастиращи в унисон...). Отмъкнах себе си в тамошните цветове. (Какво ли е в есента?...) А исках да ви дам съвет за разходка по тези места, достигаща черквата. Едно старо колело с рамка беше подпряно на/същевременно самó подпираше онази обител с дворче. В него мека и зелена трева, по нея големи-големи камъни и върху тях картини. Така, по камъка. Сигурно десет... Десетина условно. Малка пътечка. А в средата купчина дребни бели камъни, от които най-красиво и небесно-смирено се издига Дева Мария. Да, Magyarországon най-вълшебните статуи са за нея. Пейки и по стените на черквата вън - икони. И защо хората се киснат цели дни в онези харкански бани, вместо поне да заподозрат в себе си, че това, за което пиша в този абзац, диша и пее до тях. Зад гърбовете им. Само за миришещата вода знаят. От един цял двуетажен автобус само аз видях друго, освен басейни! И, ако през пътечката бъде прекосена градинката, се достига отново до Кръста. Да постои човек до него, да запомни и веднъж да снима... Изписвам "Кръст" с главна буква. Взаимодостигане.
Избите. Ама много добре попива виното там, под земята! В хората - в тях попива. И аз попих... Нали ходихме във Вилан... Почерпиха ни с десет вида бяла и червена гроздова напитка! Да, попиването си струваше доста повече от храната, но това не бе явление, все пак е изба. И в Печ се намират немалко винени подземия, но като такива, всъщност, не се намират чак лесно. Търсенето си струва. Нищо чудно цяла подземна Унгария да е в дупчици с винени пари и капки... Затова пият маджарите на екс, та да потънат в наквасената мека земя в някоя хубава изба.
В едно село в Бараня, на което така и не узнах името, се занимавахме с ръкоделство. Един от най-хубавите ми унгарски дни. На село. При един сърбин дърводелец направих амулет от клонка с неговите инструменти. Аз му говорих български, той на мен - сръбски. В един друг ден го подарих на Анастасия, а дни преди това г-н Сонди ми каза „Много хубав подарък”. Направих две големи червени свещи при една толкова мила жена и върху тях прилепих цветове на лайка. Един тънък пласт восък върху им. Опитах приготвени от други курабийки, украсени със сметана. Домакините донесоха голям леген да го наречем, пълен с нещо като бухти, но не точно. Дали не беше вид хлебче? В купички имаше сметана. Топихме и ядяхме. С прословутата унгарска газирана вода и с гъст сок си правихме газирани напитки. Много топъл ден. Там слънцето беше прогонило облаците. Само да изплета кошница не ми остана време...
Стари къщи в голям двор. Едновремешни сламенни покриви. Стаи с пещ. Оръдия на труда. Каруца и файтон под навес („Песента на колелетата”... Оттам съм.). Реформатска черква. Такава, каквато е. Вътре в нея всичко е дърво - без нито една икона. Красива дърворезба, пленила тавана, парапетите, стената, очите. Миризмата на старо дърво упоява...
* * *
ПРОЯВЛЕНИЯ НА БРАЗИЛСКАТА КУЛТУРА - ПОГЛЕД ОТВЪН
Кристина Маринова / ІІІ курс (2006), спец. Португалистика
Когато избрах да пиша върху тази тема, си зададох следния въпрос: „Кое кара тези, които харесват бразилската култура, да я харесват?”. С поглед отвън към някои от проявленията на бразилката култура ще направя опит да отговоря на този въпрос.
Зародишът на бразилската държава е свързан с датата 22 април 1500 г., когато португалският мореплавател Педро Алвареш Кабрал достига югозападния бряг на Атлантическия океан. Името си Бразилия получава от дървото пау-бразил (pau-brasil), което, поради червения си цвят и здравина, става ценна суровина за добиване на червено багрило и строителен материал. По новозавоюваните земи португалските конкистадори заварват много индиански племена. Занизват се дълги борби за отстояване – едните на това, което имат, а другите на това, което искат да имат. В крайна сметка, войници и мисионери успяват да завладеят и асимилират голяма част от местните индианци. Малко по малко обширните земи се населяват от европейци (предимно португалци), като се оформят първите държавни структури, а през 1549г. е обявена столицата на страната – Салвадор (в последствие Рио де Жанейро, а понастоящем – Бразилия). Обширната бразилска земя се превръща в източник на богатства за португалците, като на едно от първите места е пренесената от о-в Мадейра захарна тръстика. Експлоатирането на огромните площи със захарна тръстика поражда необходимостта от работна ръка, която да се грижи за тях. Това поставя началото на засиления пренос на роби от Африка – тъмен период, от хуманна гледна точка, за развитието на човечеството, който променя както етническия, така и историческия и културния му развой. И така, към индианския и европейския етнос се прибавя и африканският (предимно на племена, населяващи днешните земи на Ангола). В продължение на стотици година трите етноса успяват да оформят здрава спойка, която служи като основа на съвременното бразилско общество. Европейските традиции, индианските вярвания и африканските обичаи образуват една смес, уникална по своя характер, която макар да е заложена и в други страни на американския континент, в нито една от тях не съществува в такава симбиоза, както това се случва в Бразилия. Тази етническа смес започва да се обогатява, към края на XIXв., от засиления приток на емигранти от целия свят, като най-голям той е от Португалия, Италия и Ливан. А в началото на XX в. Към тях се присъединяват и значителен брой японски емигранти, сформирайки най-многобройното японско общество извън пределите на Япония[1]. Всички тези етнически групи отдават, в по-голяма или в по-малка степен, частица от своето културно богатство, за да се оформи съвременната бразилска култура.
Бразилия е известна като „земя на самбата” и този факт едва ли предизвиква учудване у някой, защото самбата е станала един от най-големите символи на бразилската култура, както и една от най-важните афро-бразилски прояви. Думата самба (samba) произлиза от думата sеmba на езика банту и означава „докосване, блъскане с корем”. Обособила като градска музика, самбата възниква и се установява в продължение на 60 години – от 1870 г. (когато, поради упадъка на кафените плантации във Вале до Параиба, започва да се освобождава част от робското население, за да бъде заселено в Рио де Жанейтро, с което се цели увеличаването на населението там) до 1930 г. (когато част от градската средна класа заявява присъствието си в Новата държава)[2]. Музиката, която до този момент е била разпространена, е оперната музика на елита; полката и кадрилата, които служат за забавление на средната класа; и батукада – музика изцяло с африканско звучене, изпълнявана и слушана от негрите на барабанящия инструмент батуке (batuque). Самбата се ражда като потребност на карнавала и по-точно на групите, които взимат участие в него. С разрастването на карнавала и организирания характер, който той придобива, възниква необходимостта от обособяването на собствен, уникален ритъм, който да хармонира със стъпките на нижещите се шествия. Тези задвижващи ритми в голямата си степен са плод на негрите от щата Баиа, които, в търсене а работа, се заселват на югоизток, в околностите на Рио де Жанейро, носейки цялото си културно богатство от ритми и мелодии. И така, мястото, където самбата първоначално получава развитието си, са бедните негърски квартали, наречени фавели. Там се обособяват и т.нар. „училища по самба” – термин,възприет по-късно като опит да се даде законност и организираност на тези групи от самбисти, смятани от обществото за безделници и рушители на реда. Едно от важните имена за популяризирането на самбата е това на Ноел Роза, който чрез своята дейност спомага за обединяването на самбаата от фавелите и тази от други части на града. Малко по малко, радиото започва да разпространява самбата по цялата страна. А с подкрепата на президента Жетулио Варгас самбата получава статута на официална музика в Бразилия. Музиката на Бразилия. Жива, грабваща, покоряваща. Музика, която е неизменно свързана с движението, защото тя го създава. Тя прониква в тялото и със своята първична ритмичност кара да пулсира всяка част от него.
Карнавалът без самба не може. Но откъде идва карнавалът, какво представлява, защо е такъв, какъвто е? Корените на карнавала водят своето начало още от древните римляни и гърци, които са извършвали пролетни празнични обреди. През Средновековието опитът на Църквата да премахне тези обреди завършва с неуспех, поради което тя вмъква ритуалите в своя собствен календар. Това се превръща в период, отбелязван с празници, на които хората носят маски и танцуват по улиците[3]. В Бразилия през колониално време карнавалът представлява серия от закачки, наречени „ентрудо”, които се състоят в замерване с вода, брашно и всякакви други неща. Но докато това празнуване е било характерно за господарските къщи, то робите са се забавлявали по свой начин – мажели са лицата си с брашно, нахлузвали са стари перуки и скъсани риза на господаря и, така пременени, са щуреели през трите дена на празненствата. След извоюването на независимостта елитът на Рио де Жанейро, в стремежа си да скъса с лузитанското минало, възприема френския модел на празнуване – Балът с маски. Започват да се оформят шествия, на които представители на по-заможните слоеве на обществото преминават през улиците а града в пищни премени. Малко по малко в този наниз от образи се увличат хора от всички прослойки, като всеки се представя както и с каквото може. През двайсетте години на XX в. бразилската интелигенция решава, че тази безредност от шумни изяви трябва да добие организираност, а произволните демонстрации – да приемат очертанията на един обобщаващ образ на пъстрата бразилска култура[4]. Така се раждат карнавалните общества. Всяко общество организира програма, която следва определена сюжетна линия (най-често с исторически характер), като подготовката продължава през цялата година.
И така, всеки февруари (месецът на карнавала) Рио де Жанейро се превръща в един избух от цветове, музика и танци, в една вибрираща мозайка от уникалности, обединени от образа на това, което е съвременната бразилска култура.
И така, всеки февруари (месецът на карнавала) Рио де Жанейро се превръща в един избух от цветове, музика и танци, в една вибрираща мозайка от уникалности, обединени от образа на това, което е съвременната бразилска култура.
Друга интересна и популярна реализация на бразилската култура е капоейра. Капоейра представлява вид борба-танц, който е придружен от музикален съпровод. При капоейра участниците са наредени (клекнали) в кръг (наречен рода), в средата на който са двамата борещи се. По време на борбата останалите пеят и свирят, като никой няма право да пресича кръга (инак, рискува да бъде нападнат). Най-често използваните инструменти в капоейра са биримбау (инструмент наподобяващ лък с резонансна кутия) и атабаке (вид барабанящ инструмент). Една от версиите за произхода на капоейра е свързан с танци-ритуали, разпространени в югозападна Африка – област, обитавана предимно от племето банту. Сред тези танци-ритуали се отличава Н’Голо (което може да бъде преведено като Танцът на Зебрата). Н’Голо е част от ефундула – празник на съзряването на девойките, когато те правят първата крачка в приемането на отговорностите си на жена – брак и продължаване на рода. Този ритуал включва борба между момчетата от племето, като момчето-победител в Н’Голо има правото да си избира съпруга сред присъстващите момичета. Друга версия за произхода на капоейра е свързана с необходимостта на негрите да се защитават в тежките времена на робството. Със завързани ръце, те са можели да използват като средство за нападение и отбрана единствено краката си. И това личи в много от движенията в капоейра – движения, наподобяващи тези на копитните животни. Самият термин капоейра идва от думата на езика тупи-гуарани „каа-пуера”, което означава „негъста гора” – място,където робите практикували тази битка-танц-игра. С името капоейра се означава също и сламена кошница, която са използвали за пренасянето на жива риба за продан на пазара, а във времето за почивка, на тези места са практикували капоейра. Капоейра е и името на една птица, срещана в различни части на страната, чиито движения, използвани в сблъсък между мъжките от вида, приличат на движенията, изпълнявани от капоейристите. Поради изключителните умения на практикуващите капоейра и понякога буйните им прояви, до XX в. капоейра се е смятала за упадъчно явление, а практикуването й – за незаконно. Едва през 1934 г., с дейното участие на един от най-видните представител и учители по капоейра, мещре Бимба (pt mestre – учител, водач), капоейра излиза от рамките на незаконността чрез декрет, който я обявява за национален спорт в Бразилия. Така възниква, т. нар., капоейра-режионал, която, за разлика от класическата капоейра-ангола, се съсредоточава не толкова върху усещането-движение-музика, а по-скоро върху движението като изключителна проява на човешките възможности. Но капоейра е, в голяма степен, и общуване, хармония в общуването, и показателно за това е следният факт: в миналото кпоейристът е играел облечен в бяло, с добре изгладено облекло и бели обувки; в края на играта е запазвал безупречния си вид (с изключение на случаите, в които е ставал жертва на противникова нечестност)[5]. Борба-танц-движение-музика-усещане-общуване-хармония. Взета отделно от другите, нито една от тези думи не може да изрази в завършен вид същността на това, което е капоейра. Единствено в своята съвкупност те са в състояние да се доближат до това, което е капоейра.
Истинско явление, както в бразилската култура, така и тази в световен мащаб, е боса нова (Bossa Nova). Думата „боса”, според говора на кариоките (жителите на Рио де Жанейро), от края на петдесетте години, означава „способ”, „начин”. Когато някой прави нещо по различен, оригинален и семпъл начин, се казва, че този някой притежава „боса”. Боса нова обединява в себе си куул джазът, класическата музика и популярната бразилска музика. Историята на боса нова е историята на едно поколение от млади бразилски музиканти, които вярват в бъдещето и търсят красотата и хармонията в живота. Винаги отворените апартаменти в Рио и Копакабана се превръщат в средище на всички млади и идейни творци; в място, където се разменят хрумвания и опит; в подслон за всеки, който иска да сподели света си с останалите. Нерядко случайна среща обединява големи творци. Един ден например Роберто Менескал среща Жоао Жилберто (и двамата са едни от основателите на боса нова). Жилберто пита Менескал: „Имаш ли китара у вас? Аз съм Жоао Жилберто. Можем да изсвирим нещо.” Менескал, изненадан от тази особена личност, го кани да влезе. Къщата е пълна. Менескал води Жилберто в една от стаите и Жоао Жилберто започва да свири „Ho-ba-la-la”. Менескал е поразен от новаторството на този странник и гори от нетърпение да покаже откритието на приятелите си.”[6] И именно с „Chega de saudade” Жоао Жилберто боса нова добива популярност в Бразилия (1958), а впоследствие и извън пределите на страната. Пак Жоао Жилберто създава един собствен, нов стил на пеене, който става характерен за цялото явление боса нова – тихо, мелодично, нашепващо пеене, подобно на „молитва” (както сам го определя Жоао Жилберто).[7] Такова е и всичко в боса нова – отмерено, напевно, нашепващо. И пълно с меланхолия. Музика, пеене, текст – всичко е обмислено, всичко е премерено така, че, в общуването си с останалите елементи, да образува една уникална хармонична съгласуваност. И от всичко това лъха едно безвремие, безвремие, което ни кара да се поспрем, да се позаслушаме, да се позамислим.
„Кое кара тези, които харесват бразилската култура, да я харесват?” – може би има милиони отговори на този въпрос. Може би всеки намира по нещо в нея. Може би всеки намира по частица от себе си в нея. Многобройни са проявленията на бразилската култура. А изложеното тук е само частица преливащата й пъстрина, погледната отвън.
[1] Almeida, Paulo Roberto de. Le Brésil. Paris
[2] Almeida, P. R.,1995
[3] Almeida, P. R., 1995.
[4] Ferreira, Felipe, O livro de ouro do carnaval brasileiro. Rio de Janeiro: Ediouro, 2005; Inventando carnavais: o surgimento do carnaval carioca no século XIX e outras questões carnavalescas. Rio de Janeiro: Editora UFRJ, 2005; http://pt.wikipedia.org/wiki/Bloco_carnavalesco
[5] Anib, Pedro Rodolfo Jungers, Capoeira angola: cultura popular o jogo dos sabers na roda ( tese de duotorado defendida na Universidade Estudual de Campinas no ano de 2004 )
[6] Pires, Sóstenes Pernambuco. História da Bossa Nova
http//www.almacarioca.com.br
[7] Campos São Paulo
