Младежки форум - 2011: Програма + Част Първа

СУ "Св. Климен Охридски"                                                    Българска академия на науките
Факултет по класически и нови филологии                   Институт за исторически изследвания

Специалност Унгарска филология                      Секция Помощни исторически науки

организират

МЛАДЕЖКИ ФОРУМ ПО ИНТЕРДИСЦИПЛИНАРНИ ПРОУЧВАНИЯ
Трети колоквиум, 2011: Език, култура, идентичност

на 18 май (сряда) 2011 г. от 10:00 ч.
в СУ „Св. Климент Охридски” (Ректорат), Заседателна зала № 1

Модератор: д-р Пенка Пейковска


ПРОГРАМА

10.00   Откриване
Първо заседание
Водещ: Христина Соколова
10.15-10.30   Христина СОКОЛОВА : Ролята на малцинствата и езиковата идентичност в Югоизточна Европа: случаят с университета „Бабеш-Бояи” в Клуж-Напока, Румъния
10.30-10.45   Сесилия КАЛОЯНОВА : Българското училище в Будапеща – история и съдба
10.45-11.00   Моника КАЙМАКЧИЕВА : Унгарската тема в творчеството на Стилиян Чилингиров
11.00-11.15   Йоана БОРИСОВА : Унгария в съвременните български учебници по история
11.15-11.30   Александър МИЛЕВ : Дневникът на Михай Юнгерт-Арноти за българо-унгарските дипломатически връзки през 1939-1940 г.
11.30-11.45   Кафе-пауза

Второ заседание
Водещ: Милена Киркова
11.45-12.00   Полина ТОДОРОВА : Българските войници в Унгария през Втората световна война
12.00-12.15   Биляна МЛАДЕНОВА : Червеният пипер – един унгарски символ
12.15-12.30   Милена КИРКОВА : Хора със свръхестествени способности в унгарските народни вярвания
12.30-12.45   Елена БАТИНКОВА : Паралели между унгарския и българския змей. Културно-антропологически поглед.
12.45-13.00    Моника ХРИСТОВА : Унгария – икономически партньор на България: исторически ракурси и настояще
13.00-13.15   Християн БОНЕВ : Числителните имена в унгарския език с оглед на угро-финското езиково семейство
13.15-13.30   Дискусия
13.30-14.00   Обедна почивка

Трето заседание
Водещ: Таня Матанова
14.00-14.15   Тиен ДЗИЕНДЗЮН : Сравнителен анализ на речевия етикет в българския и китайския език
14.15-14.30   Роман ДИМИТРОВ : Организиранена и провеждане на стачни действия сред българския и гръцкия народ
14.30-14.45   Рая КАРАЛАМБЕВА : Съвременна младежка култура на забавление в градска среда
14.45-15.00   Таня МАТАНОВА : Връзките с „родителската” родина при децата от смесени бракове
15.00-15.15   Таня-Йоана МИНКОВА : Образованието по въздухоплаване от Освобождението до Първата световна война
15.15-15.30  Деян СТАТУЛОВ : Идеологическата цензура в българското кино  (1944-1989)
15.30-15.40   Закриване


* * *


Младежки форум по интердисциплинарни проучвания - 2011

Трети колоквиум : Език, култура, идентичност

  • Проведен на 18 май 2011 г. 

Доклади
от Първо заседание

РОЛЯТА НА МАЛЦИНСТВАТА И ЕЗИКОВАТА ИДЕНТИЧНОСТ В ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА:
СЛУЧАЯТ С УНИВЕРСИТЕТА „БАБЕШ-БОЯИ” В КЛУЖ-НАПОКА, РУМЪНИЯ

Христина Соколова V курс (2011)    
    
Целта на доклада ми е да анализира как политиката за развитие на висшето образование в новите страни членки на ЕС се отразява в междудържавната им политика, мобилизира добросъседските отношения и запазването на културните и езиковите традиции в трансграничните региони с национални малцинства.
Езиковата политика и политиката за малцинствата в ЕС се основава на Европейската рамкова конвенция за трансгранично сътрудничество между териториалните общности или власти от 1980 г. и на Европейска харта за регионалните или малцинствените езици  от 1992 г.
Въпросът за езиковата политика към малцинствата и висшето образование е в известна степен в ръцете на самите страни-членки, тъй като и Европейската рамкова конвенция за трансгранично сътрудничество между териториалните общности или власти, и Европейска харта за регионалните или малцинствените езици, дават възможности за творческото тълкуване и прилагане.
 Обект на настоящото ми проучване е университетът „Бабеш-Бояи” в гр. Клуж–Напока, Румъния, който единствен в региона на Югоизточна Европа предлага обучение на 3 езика (румънски, унгарски, немски) паралелно и независимо по почти всички специалности. В доклада си ще проследя предпоставките за развитието му като образователна институция, следваща езиковата политика на ЕС, като се обърна към историята на самия университет, причините за функциониране му понастоящем точно по този начин. Чрез този конкретен случай на езикова политика във висшето образование ще се опитам да анализирам защо и как работи политиката на добросъседство между Румъния и Унгария.
На фона на наслоили се отдавна напрежения между румънската държава и унгарското малцинство в Трансилвания Университетът „Бабеш-Бояи” в Клуж-Напока е един интересен пример за сполучлив опит или добра образователна практика в трансграничен регион със значително езиково малцинство, осъзнаващо добре своята идентичност. След Първата световна война и подписването на Трианонския договор (1920) Трансилвания преминава към Румъния, а заедно с територията в Румъния се оказва значително унгарско малцинство. Това положение бива потвърдено и през 1947 г., когато Трансилвания е отново отстъпена на Румъния след кратко присъединяване към Унгария по време на Втората световна война. В своя лекция на Юбилейната международна научна сесия на тема “Втората световна война. Последици и оценки” (2005, София) унгарският учен Михай Золтан Над напомня, че „през XX в. съдбата или статутът на Трансилвания означава повече от една потенциална причина за румънско-унгарски конфликт или от едно регионално огнище на напрежения. Решенията, които определят принадлежността на тази географска област – като тук може да става дума или за промяна на статуквото или за възобновяване на предвоенното статукво – винаги са се отразявали върху съотношението на силите в Европа, следвайки ред, според който волята на великите сили се превръща в доминиращ фактор за определяне съдбата на Трансилвания”. До 1974 г. унгарците са мнозинство в региона, а днес съотношението между унгарския и румънския етнос е 21% към 74%. Тези факти обясняват защо избрах точно този университет, част от европейското образователно пространство, за целите на своя доклад.
Университетът „Бабеш-Бояи” в Клуж-Напока претърпява редица промени и метаморфози, докато започне да функционира в съвременния си вид. Многократните опити за поддържане на академична дейност в Клуж са били поставяни под въпрос поради исторически и политически причини. Всичко започва през 1581 г., когато трансилванският княз Стефан Батори основава Йезуитския колеж в Клуж. Оттогава до днес ВУЗ-ът се преобразува в Йезуитска академия (1688), Колегиум академикум (1622) Кралски академичен лицей (ХVІІІ в.), когато се създават юридическия и медицинския факултети.
След Съглашението през 1867 г. станало ясно, че Унгария има нужда от още университети, които да работят извън Будапеща, и затова като приемни градове били запланувани Братислава (на унг. Пожон) и Клуж (на унг. Коложвар). Избират столицата на Трансилвания, защото от 1859 г. там работи Трансилванското музейно общество, чиито библиотека и други колекции, както и юридическия и медицинския факултети, ще дадат една стабилна академична основа на висшето образование.
 През 1872 г. официално се открива Коложварският университет, като първите му 4 факултета са по изкуства, математика и естествени науки, право и медицина. От 1881 г. ВУЗ-ът използва името Унгарски кралски университет „Йожеф Ференц”. В края на Първата световна война, когато Австро-Унгария губи войната и предстои да бъде раздробена, институцията първо се премества в Будапеща (1919), а после, през 1921 г. - в Сегед, където полага основите на днешния Сегедски Университет. В края на войната, през май 1919 г., отново е основан университет в Клуж, този път румънски и е наречен на името на крал Фердинанд І. В университета заработило и унгарско направление, начело с литературоведа и езиковеда Дьорд Крищоф. По това време на унгарски език се изучава само специалността богословие. През 1940 г., когато след Първия Виенския арбитраж Трансилвания е върната на Унгария, ВУЗ-ът се премества в Сибиу, а унгарският университет се връща обратно от Сегед в Клуж/Коложвар.
След Втората световна война, от 1 юни 1945 г. с решение на правителството на премиера Гроза университетът отново се завръща от Сибиу в Клуж, като функционира в две направления със статут на отделни институции - румънскоезично и унгарскоезично. В него все повече се усеща настъплението на комунизма в своя най-изкривен образ - започва политически натиск, за преподаватели биват назначени хора без академичен опит. През 1947 г. идеологизацията добива уродливи размери и през октомври 1948 г. започва реорганизация на университета по съветски модел. Много факултети като двата правни и двата медицински (по един за всяко от двете езикови направления) претърпяват конюнктурни промени през 50-те години на ХХ в.
През 1958-59 г. ръководството на Румънската комунистическа партия решава, съгласувано с международните антинационалистически и антисепаратистки настроения в Източния блок, да обедини изцяло унгарския и румънския „подуниверситети” в един и така възниква Университетът „Бабеш–Бояи”, т. е. наречен с имената на двама изтъкнати учени – един румънец, лекаря Виктор Бабеш (1854-1926) и един унгарец математика Янош Бояи (1802-1860) и където се запазва унгарският като език на обучение.
Университет достига своя връх на развитие по времето на социализма - през 1971 г., когато в него се обучават 14 438 студенти, разпределени в осем факултета, а в 36 от специалностите 819 души са придобили педагогическа квалификация. В преподавателския състав на университета 24% (194 д.) са от унгарски произход. По време на „културната революция” на Чаушеску (1972), много специалности са премахнати, броят на студентите също намалява. Академичната 1989/1990 година е най-слабата за периода, тъй като се записват само 3 007 студента, от които 661 (22%) унгарци.
До 1992 г. университетът успява да се възстанови, появяват се нови учебни програми и специалности. Новото оръжие на институцията са програмата по европеистика и квалификационните курсове за библиотечни и социални работници. Създадени са нови факултети по богословие. Започват мащабни инфраструктурни проекти. В началото на 2000 г. бележи ръст следдипломното обучение. През 2005/6 г. университетът преминава към тристепенната Болонска система.
А сега да видим как Румъния и Унгария се възползват от езиковата политика и политиката на малцинствата в ЕС? Европейската рамкова конвенция за трансгранично сътрудничество между териториалните общности влиза в сила през декември 1981 г. Според Рамковата конвенция, трансграничното сътрудничество съдържа два основни компонента: 1) съгласуване (т.е. взаимни консултации, обмен на информация, дискусии, съвместни изследвания и координиране) и 2) споразумения и устройствени документи (между държавите и между териториалните общности на съседни държави).
Езиковата политика и политиката на малцинствата в ЕС е тясно обвързана и подпомогната от Европейската рамкова конвенция за трансгранично сътрудничество (1980) и Европейската харта за регионалните или малцинствените езици (1992). Всяка една държава членка е длъжна да подпише двата документа, за да може да се уеднаквят възможностите за свободно придвижване на хора, стоки и интелектуален труд и да се улесни развитието на изостаналите, населените с малцинства и пограничните региони в общността. Освен това така се дава възможност за свободна инициатива на отделни образователни и икономически институции.
В случая на Университета „Бабеш-Бояи” в Клуж, съществуването на ВУЗ-а се гради на основите на тези два нормативни акта. Обучението там се води и на унгарски узик по няколко причини: наличието на унгарско малцинство в Трансилвания (исторически обусловено); задълженията на Румъния към ЕС по време на предприсъединителните преговори за равни възможности на съхраняване и разпространение на малцинствените езици на територията на ЕС; укрепване на добросъседските отношения с Унгария заради румънизацията по времето на Чаушеско и като цяло напрегнатия исторически фон, стоящ зад съвременното развитие на Трансилвания; желанието на Румъния да се интегрира по-бързо в ЕС. Важно е да се спомене и това че независимо дали става дума за малцинствена група или не, населението на Трансилвания е от изключителна важност като демографски потенциал за развитието на Румъния, защото единствено неговото географско положение е по-близо до Централна и Западна Европа. А това влияе и върху културно-историческия фон на областта. Затова интегрирането на многоетническото население на Трансилвания в развитието на националната икономика е изключително важно за цялостното развитие на Румъния. Дали от унгарски произход или не, жителите на Трансилвания са румънски граждани и като такива са също толкова важни за развитие потенциала на нацията. Именно поради това румънското правителство толерира просперитета на този район по отношение на висшето образование на два и повече езика, за да може икономически активното население да участва в изграждането на областта.
Един от моделите за сътрудничество в ЕС се поддържа от Европейската рамкова конвенция за трансгранично сътрудничество. Тя е от изключителна важност за съществуването и развитието на ЕС в съвременния му вид и обуславя развитието на отделните региони в общостта. Разделението на региони е по географски и национален принцип, като предоставя правото на местната власт да си сътрудничи най-вече на местно ниво.
Рамковата конвенция не налага никакви строги правни задължения; държавите, които я ратифицират, се ангажират да “улеснят и да насърчат трансграничното сътрудничество”, т.е. да премахнат пречките пред неговото развитие и да осигурят на общностите, които участват в този вид международно сътрудничество, същите улеснения, от които те се ползват в чисто национален контекст. Тук би следвало да уточня още, че като „трансгранично сътрудничество” се разглежда всяко организирано действие, предприето от две или повече гранични териториални единици от две или повече държави, което води до преодоляване на проблемите им и до развитие на взаимноизгодни отношения във всички сфери на социално-икономическия живот на тези общности.
Европейската харта е създадена да защитава историческите регионални и малцинствени езици на Европа и да допринася за поддържането и развитието на европейското културно богатство и традиции. Тя се основава на интеркултурния подход и многоезичието, като подчертава, че защитата и поощряването на регионалните или малцинствените езици не трябва да бъде в ущърб на официалните езици и на нуждата от тяхното изучаване. Хартата взима под внимание специфичните условия и историческите традиции в различните региони на европейските държави и определя целите, задълженията и практическите мерки, които трябва да предприемат страните-членки. От гледна точка на разглежданата от нас тема интерес представляват някои положения в частта за нейните цели и принципи, а именно: улеснява и поощрява ползването на регионални или малцинствени езици говоримо и писмено, в обществения и личния живот; подкрепя развитието на връзките между групи, ползващи  регионален  или  малцинствен  език,  и други  групи  в  държавата,  ползващи  език  с  идентична  или  подобна форма,  както  и  установяването  на  културни  връзки  с  други  групи  в държавата, ползващи различни езици. Според Хартата предоставянето на различни форми и средства за преподаване и изучаване на регионален или малцинствен език във всички подходящи степени, трябва да е водещо при прилагането й. При определяне на своята политика спрямо регионалните или малцинствените езици, страните трябва да вземат под внимание нуждите и желанията, изразени от групите, ползващи тези езици. Там се споменават всички образователни степени, включително висшето образование, в които трябва да се спазват тези изисквания. В частта, посветена на трансграничния обмен, се казва, че страните се задължават да спазват „съществуващите двустранни и многостранни спогодби, обвързващи ги с държави, в които се ползва същият език в идентична или подобна форма; при необходимост те трябва се стремят да сключат такива спогодби, за да улесняват връзките между лицата, ползващи един и същ език в съответните държави, в областта на културата и образованието; да подпомагат трансграничното сътрудничеството в полза на регионалните или малцинствените езици.
От казаното дотук е видно, че бидейки триезичен университет, Клужкият отговаря на споменатите критерии, като той обслужва унгарското и немското малцинства в Трансилвания. Съществуването му в този му вид е мотивирано от съхраняването на културата и езиците на унгарското и немското малцинства в региона, но също и с желанието да се спазват изискванията на ЕС за членство и като цяло интегрирането на университета в системата на висшето образование на Евросъюза.
По времето на Чаушеску унгарският език се забранява, а броят на унгарско говорящите студенти силно намалява. Това е и една от причините след 1989 г. да се създаде Дружество за основаване на Универститет „Бояи” (или алтернативен Клужки университет). Тази неформална организация на унгарските преподаватели, студенти и интелектуалци в Трансилвания има за цел университетът в Клуж да бъде върнат изцяло на унгарското малцинство и висшето образование в него да е само на унгарски език, но също и да се въведе унгароезично обучение в гимназиите, да се върнат унгарските символи в Трансилвания. Организацията провежда първата Конференция за висшето образование на малцинствата през 2005 г.
Засега опитът на Дружеството остава неуспешен. Въпреки голямото желание на общността да получи своята независимост чрез собствен ВУЗ, за момента няма индикации, че румънското правителство ще позволи отделяне на университета. Важно е да се отбележи, че промяната „към добро” в Клужкия университет започва след 1989 г., когато унгарските специалности са възстановени, като с всяка изминала година броят им се увеличава. От 1993 г. в университета могат да се записват унгарскоезични студенти отделно от румънските. Първоначално местата са 300 на брой, а след това се въвежда и приемен изпит с унгарски език. Постоянно се увеличава броят на унгарските преподаватели, като той достига до 90 души на пълно работно време в началото на 1990 г.; сега те са вече близо 400 души. Представителството на унгарските преподаватели обаче е недоволно от този брой и смята, че е необходимо повишаване на числеността на преподавателския състав.
Университетът „Бабеш-Бояи” е уникален с това, че в 61 специалности езикът на преподаване и академична дейност е унгарски. Румънското направление на университета има около 43 000 студенти, а учащите в унгарското от 2008/2009 г. според статистиката са 7423 д.  В рамките на румънското направление по свое желание учат още 1500 унгарски студенти. Този университет в момента е водещ в образованието на унгарците в Румъния, като всички успешни специалисти в областта на науката от медицина до богословие, от журналистика до икономика, са възпитаници на университета. А езикът на научните им трудове и дисертации е именно унгарски.
В допълнение към бакалавърските специалности има и повече от тридесет магистърски програми, както и възможностости за докторантури на унгарски език.
Тъй като унгарските преподаватели и студенти винаги остават на втори план във функционирането на университета, те сами създават собствени сдружения и организации, чрез които подпомагат унгарскоезичното образование в УББ, работят по проекти и получават финансова помощ от ЕС и Унгария.
Унгарско направление се ръководи от съвет, състоящ от 40 представители на преподавателите и студентите. Тази форма на управление съществува от 2004 г. Начело на направлението е единият заместник-ректор на университета, който е избран с тайно гласуване от Съвета. Освен това избраният за ръководител на унгарското направление от Съвета, е избран и за заместник-ректор по учебната работа. По този начин унгарската секция участва активно в управлението на университета.
Ръководителят на направлението и неговият екип са хора, които произхождат от унгарската общност, те са от най-висок обществен ранг и се радват на изключителна подкрепа. Тяхната задача е непрекъснато да анализират, оспорват и усъвършенстват политиката в направлението.
И още една интересна подробност по функционирането на университета Бабеш-Бояи: той е ВУЗ и изследователски институция от тип „Хумболд”, която от 1998 г. насам работи с Европейската кредитна система.
Приемните изпити за студентите са по специалности, а не по научни направления, което говори за високата специализираност на обучението. Специалностите са разпределени в т. нар. „научни области” или „домениуми” на румънски език. Така се дава възможност в рамките на няколко специалности да се посещават общи курсове. По тези дисциплини обучението тече и на румънски, и на унгарски език. На документа за диплома водещи са както научната област, така и самата специалност, като те се издават на два езика – румънски и един световен език; по желание на студента може да се издадат и на всички езици на ЕС.
В заключение бих казала, че случаят на университета „Бабеш-Бояи” в Клуж е интересен и показателен за успешната форма на сътрудничество на научно и обществено равнище между 2 нации с богата и трудна история. Създаването и функционирането на университета в този му вид водят началото си от политиката на наднационалност по времето на комунизма, според която интернационализмът на комунистичеката идея е по-важен от националната. Това обаче се променя още по времето на Чаушеску, когато се появяват елементи на румънски агресивен национализъм. След 1989 г. и двете националности започват реално сътрудничество в учебната работа. Благодарение на Европейската кредитна система във висшето образование, Болонската стратегия и най-вече на Европейската харта за регионалните и малцинствените езици, университетът работи успешно в този вид, като ВУЗ-ът се реформира и усъвършенства постоянно. И Румъния (1998), и Унгария (1993) полагат усилия да приемат закони, касаещи малцинствата в тях и извън тях. И двете страни полагат усилия да запазят идентичността на своите извънгранични малцинства. Създадена е и независима организация на унгарците, които желаят да си възвърнат Клужкия университет. Въпреки своята активност, тази организация все още няма успех. Все пак унгарската общност в Трансилвания има достатъчно силно представителство на институционално ниво в региона и може да разчита на подкрепата на академичната общност. Това показва едно добро развитие на тази част на ЕС в областта на образованието и интеграцията на малцинствените групи, както и развитата толерантност на местното население и развитото сътрудничество между двете държави, Румъния и Унгария.
Университетът „Бабеш-Бояи” в Клуж-Напока, този остров на сравнително спокойствие, изпълнява мисия от огромно значение за мира и спокойствието сред унгарското малцинство, което не е забравило как румънската държава използва лостовете на принудата като основно средство за интеграция на унгарците в румънското общество, термин, който в очите на някои от тях ще означава просто румънизация.

* * *

БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ В БУДАПЕЩА – ИСТОРИЯ И СЪДБА

Сесилия Калоянова / І курс (2011)


„Българското училище в Будапеща”, както всички в Унгария и в България, го наричат и до днес (макар и вече с друго име и променен статут) е най-старото, все още функциониращо българско държавно училище зад граница. През 95-те години на своето съществуване то работи за българската кауза в чужбина с високо патриотична дейност, отразена не само в образователната му функция. Създадено за нуждите на българската общност в Унгария, за опазването и съхраняването на българщината там, днес училището функционира с десетина ученици и е пред закриване. Как се е стигнало до това положение, не се ли обединяват българите зад граница, не им ли е необходимо вече това училище? Тези въпроси провокираха интереса ми към темата. Потърсих сведения и литература за историята на училището, която в реферата си проследявам в три периода: първи, от създаването му през 1917/18 г. до Втората световна войта, втори, от 1945 г. до промяната на статута му през 1992 г. и трети, оттогава насам. Излагам мислите си, предоставям откритата от мен информация и се надявам тя да бъде от полза за тези, които би трябвало да решат събтата на българското училище в Будапеща.
В началото на XX в. все повече български градинари се заселват в Унгария, главно край столицата Будапеща. Нашите сънародници, прокудени от недоимъка, отиват на гурбет в Унгария с надеждата да изкарат прехрана за семействата си в България. С развитието на капиталистическата индустрия в Унгария урбанизацията напредва, градовете се развиват и разрастват бързо, а населението, работниците в предприятията се нуждаят от изхранване, в предградията и околностите на градовете има много необработвани земи и затова българските градинари от Велико Търновско и Горно Оряховско са добре дошли, за да наемат земи и произвеждат. Все повече от тях идват със семействата си и започват да се заселват; има и такива, които се задомяват в Унгария. Като най-многобройна се оформя българската общност в Будапеща – 666 д. (по българско гражданство) според преброяването от 1910 г. По-заможните изпращат децата си в унгарски училища, но виждат, че така те забравят родния си език, затова и усещат нуждата от българско училище.
Създаването на българско училище е свързано с институциалното организиране на българската общност в Унгария, с образуването на дружество през 1914 г., а после и на църковно настоятелство. И така, две години по-късно Дружеството на българите в Унгария решава да открие българско училище в Будапеща. Организира се подписка и се събират суми – от Българското Министерство на външните работи и от българската общност в Унгария. Благодарение на добрите политически взаимоотношения и съдействието на българския генерален консул Столичното кметство разрешава създаването на училище за българските деца; занятията започват на 26 февруари 1918 г. Училището възниква не като малцинствено, а като българско държавно училище зад граница: учителите се изпращат от България – назначават се от Министерството на външните работи и изповеданията и се числят към Българското генерално консулство в Будапеща;[1] обучението се провежда по програмата на училищата в България (изучаването на унгарски език започва от първи клас по няколко часа седмично). Най-напред българското училище в Будапеща се помещава в сградата на едно ун­гарско основно училище на ул. „Лоняи” без да плаща наем, ползвайки безплатно отопление и осветление. Ръководството на унгарското училище е добре настроено към българските си колеги. Българското училище използва две учебни стаи, физкулту­рен салон, веранда за игра и учебни кабинети по физика, химия, история н география.
Училището в Будапеща е основано като начално с четири отделения, а след направените през 1921 г. промени в закона за народната просвета е открита и прогимназия - през учебната 1922-1923 г. До края на Втората световна война училището е поддържано от общността. Събирали са се дарения за отоплението, за облекло и издръжка на по-бедните деца.
Броят на учениците в българското училище от основаването си до 1937 г. е общо 196 - 161 в началното училище, от които 34 продължили образованието си в класното училище (прогимназията) и още 35, учили само в класното училище.[2] И началното, и класното училище се посещава предимно от деца на търговци на зеленчуци (но също и търговци на семена, градинарски инструменти и сечива) и на градинари; там се обучават, разбира се, и децата на българските задгранични служители - свещеници, учители и чиновници в българската легация. Половината от учениците в началното училище продължават образованието си в класното (прогимназията). Голямата мобилност на децата, които непрекъснато мигрирали заедно с родителите си - градинари от България към Унгария и обратно оказва влияние върху посещаемостта. Мнозина изкарвали няколко години в будапещенското училище и други няколко – в училищата по родните си места в България. Имало деца, които посещавали унгарски училища, местели се от унгарското училище в българското и обратно. Други пък нямали достатъчно средства и е трябвало да съвместяват ученето с градинарската работа.[3]
Като втори период в историята на училището определям времето след  Втората световна война до началото на 90-те години, който може да бъде определен като „социалистически” и който е съпроводен с много промени: от една страна - в обществените отношения, и от друга страна - в състава на българската общност в Унгария, което оказва влияние и върху развитието на Българското училище в Будапеща. Земята е национализирана, градините са обединени в ТКЗС-та, за градинарите няма повече възможност да наемат земя, периодически се налагат различни ограничения, свързани със свободното им движение между Унгария и България (визов режим, гражданство и др.), което довежда до преустановяването на гурбетчийството.  През 50-те години на ХХ в. чрез двустранни договорености се урежда статута на българите в Унгария: през 1953 г. се разрешава двойно гражданство на българите, но не за дълго; през 1956 г. го отменят и нашенци трябва да решат къде да живеят, да си изберат постоянно местожителство; в резултат семействата се събират – или остават в България, или се заселват в Унгария.[4] Оттук насетне постепенно се променя и обликът на общността – попълвайки се чрез смесени бракове, тя започва да губи градинарския си облик – създава своя интелигенция, която става преобладаваща. Съответно се променя и облика на потенциалния контингент на училището – сред тях все по-малко са децата от градинарско потекло и все повече са с родители служители,  инженери, лекари, работници, техници, механици.
За развитието на училището в годините след войната няма никакви сведения. Известно е, че известно време е имало проблем между българската общност в Унгария и българската държава във връзка с въпроса от кого да бъде поета финансовата издръжка на училището. В крайна сметка Българското Министерство на образованието поема издръжката на училището, което ще рече, че отделя средства от държавния бюджет за поддръжката на сградата и имуществото, изпраща учители и изплаща техните заплати. А през март 1955 г. то е преместено на сегашното си място на ул. „Байза № 44“ в близост до българското посолство; така се създават условия за нормална учебно-възпитателна работа. От преместването му към него работи и пансион, което дава възможност на българчета и деца от смесени бракове от провинцията също да посещават Българското училище в Будапеща.[5] До края на 80-те години училището се развива добре, има редовна посещаемост и затова през 1981 г. с решение на Министерския съвет на България, прераства в средно училище с гимназиален курс.
В книгата на „подлежащите на задължително обучение деца”, водена в  Българското училище в Будапеща от 1948 г. до наши дни, за периода до 1990 г. са записани имената на общо 483 деца – български и унгарски граждани (последните от смесени бракове), от тях 244 момчета и 239 момичета. Според гореспоменатата „книга“  до 1953 г. броят на учениците постепенно расте до 32 ученика, после намалява - до 6 през 1961 г. и през 1968 г. достига своя максимален брой ученици - 34.[6]
 Като трети период в развитието на Българското училище в Будапеща определям времето от промяната на статута през 1992 г. до наши дни. През 1992 г. е подписано двустранно споразумение между Министерството на образованието и науката на Република България и Министерството на културата и просветата на Република Унгария за съвместната му издръжка и така училището става българо-унгарско: получава името Българо-унгарско основно училище и гимназия „Христо Ботев”, към него действа и българска детска градина.[7] Споменатите институции са безплатни и могат да бъдат посещавани от български граждани със статут на постоянно живеещи в Унгария, унгарски граждани от български произход, деца на командировани родители. Училището действа като „съвместно издържано българо-унгарско държавно училище”. Директорът на училището и учителите се назначават от министъра на образованието и науката на РБ; преподавателите по предметите, преподавани на унгарски език се назначават от директора по предложение на унгарската страна. Унгарската държава осигурява материална подкрепа в размер на нормативните суми, определени в Закона за образованието в Унгария и ежегодния бюджет на страната; останалите средства, необходими за издръжката на училището се осигуряват от българската страна. Оперативното управление се осъществява от училищен съвет, в който участват избрани от Дружеството на българите в Унгария представители.[8]
През 1994 г. учебните занятия започват по нов учебен план, съобразен както с българските, така и с унгарските образователни изисквания. Тоест наред с българската образователна програма училището гарантира обучението на местните деца по унгарски език и литература, унгарска история и унгарска география и осигурява необходимия брой часове за усвояването на български и унгарски език. Дванадесетгодишният курс на обучение завършва с полагане на пет зрелостни изпита – по български и унгарски език, история, математика и един чужд език. Зрелостниците завършват с диплома на български и унгарски език, която се признава в България и Унгария, а от 2004 г. и в страните от Европейския съюз. По новия учебен план в последните два класа учениците изучават курс по екскурзоводство, който завършват с изпит и документ за практикуване на специалността. Предвидени са и часове по компютърна грамотност.
 През последниото десетилетие училището изпитва трудности с набирането на ученици. За това говори фактът, че докато през учебната 1998-1999 г. в училището са били записани 91 деца, то през 2007 г. – те са около 60, а днес - десетина.[9]
За да осигури обучение на повече българи или чужденци, интересуващи се от българския език, е обявен прием за ученици, завършили осми клас в други училища. Те ще изучават български език в подготвителния клас и след това ще продължат четиригодишния гимназиален курс.
Въпреки че българското училище се стреми максимално да отговаря на потребностите на българската общност и на желаещите от унгарска страна да изучават българския език като един от европейските езици, през последните години се забелязва отдръпване от него, включително на държавно равнище – и от българска, и от унгарска страна (макар и поради всеобщата икономическа криза през последните години). Бяха съдадени и други алтернативни форми за изучаване на български език, като съботно-неделни училища – могат ли обаче те да заместят доброто образование и произхождащите от него възможности за младите хора, които е давало и дава българо-унгарското училище в Будапеща? 

_____________________________
[1] Гърдев, К., Устройство и дейност на българската колония в Унгария между двете световни войни. – ИДА, кн. 31 (1976), с. 170.
[2] Пейковска, П., Българското училище в Будапеща 1918-1936. Социално-антропологически анализ на неговата главна книга. – Български фолклор, 2010, № 4, с. 29-47; Пейковска, П., Българските общности в Унгария през ХІХ-ХХ век. Миграции и историко-демографска характеристика. С., 2011, с. 160-187.
[3] Пак там.
[4] Гюров, Ал., Единадесетвековно българско присъствие в Унгария. Будапеща, 2001.
[5] Чангова, П., Как оцеля българското училище? – Хемус, 1993, № 1, с. 21-23.                                                                
[6]
[7] Кьосева, Св., Българското училище – състояние и перспективи. – Хемус, 1994, № 2-3, с. 48-49.
[9]

* * *

УНГАРСКАТА ТЕМА В ТВОРЧЕСТВОТО НА СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ (1881-1962)

Моника  Каймакчиева / І курс (2011)

Въпреки многообразното си и богато творчество българският писател, поет и културно-просветен деец Стилиян Чилингиров, известен още като „последният възрожденец”, не е достатъчно ценен като литератор, малко познат е - по-известен е с обществената си дейност, липсва цялостно изследване за голямото му творческо дело.
Ето накратко какво знаем за него: роден е в Шумен през 1881 г. в семейството на занаятчия; завършва тамошното педагогическо училище - едновременно учи и работи, има активна гражданска позиция: през 1900 г. участва в селските бунтове сре­щу десятъка, заради което е арес­туван и интерниран. Учи философия и педагогика в Софийския университет (1904), а после специализира естетика и литературна история в Берлин и Лайпциг (1905-07). След като завършва университетското си образование първоначално работи като учител по във Втора Софийска мъжка гимназия и в Народната библиотека,  редактор е на в. “България” (от 1911 г.) и на сп. “Брезда” (1914-15). Включва се и в политическия живот на страната: секретар е на Прогресивно-либералната партия (която напуска след Междусъюзническата война), народен представител е в XV ОНС (1911-13). През Балканските войни е началник на тилов транспорт и военен кореспондент към щаба на Втора българска армия. По време и малко след Първата световна война е директор на Народната библиотека и на Народния етнографски музей в София. Стилиян Чилингиров е един от основателите на Съюза на българските писатели и е негов председател от 1941 до 1944 г., като по същото време е и председател на Върховния читалищен съюз.
В творческо отношение литературните критици определят Чилингиров като „продуктивен” не само „като количество, но и „като достижения в най-разнообразни литературни жанрове – от краткото детско стихотворение, през декадентските опити с бял и неритмуван стих в проза, до сонета, поемата, дори романа в сонети и ортодоксалния роман.[1] И това наистина е така: той е автор на драми, пътеписи, романи, разкази, стихосбирки, антологии; христоматии и читанки за прогимназиите; биографии, спомени, пътеписи; студии по история на Българското възраждане, етнография, фолклор, педагогика, читалищно дело.
След 1944 г. творческите му постижения са обречени на забвение главно заради силно пробългарската му – определяна като „националистическа” - позиция по отношение на Македония и твърдото му нежелание да се откаже от нея. През последните две десетилетия делото на твореца и общественика Стилиян Чилингиров в известен смисъл бе реабилитирано: богатото му документално наследство в по-голямата си част е предадено от наследниците му в Централния държавен архив,  публикуват се архивни материали от и за него, посвещават му се статии в периодичния и краеведския печат, а също така и в интернет, обнародват се  спомени на негови съвременници.[2]  В този процес се включи и Унгарският културен институт в София, който през 1997 г. по повод на 150-годишния юбилией от унгарската буржоазно демократична революция и приема на няколкото хиляди Кошутови емигранти в  България, преиздаде едно от най-популярните съчинения на Стилиян Чилингиров “Маджари и поляци в Шумен. Принос към историята на българската цивилизация”. Неотдавна – през 2007 г. това съчинение бе обнародвано и на унгарски език със спомоществователството на фонд „13 века България” и пак по инициатива на Унгарския културен институт.[3]
С настоящия си реферат бих искала и да дам своя малък принос в опознаването на делото на Чилингиров, като представя една почти неизвестна страна от неговия жизнен и творчески път - „унгаристичната”, т. е. книгите му, посветени на унгарска тематика, преводите му от унгарски език, личните му връзките с унгарски интелектуалци, писатели и общественици.
Ще започна със споменатата неговото историческо съчинение от 1943 г. „Маджари и поляци в Шумен”, където той проследява пристигането и престоя на унгаро-полската емиграция в родния му град Шумен от средата на ноември 1849 г. до средата на февруари 1850 г., отношението на съгражданите му към чуждите революционери, съдбата им след като напускат пределите на Османската империя. Основен мотив в творбата на Чилингиров е влиянието на унгаро-полската емиграция върху местните българи, което той обобщава по следния начин: ”Настъпва внезапен прелом. Като се започне от най-незначителната дреболия, та се свърши с волевата проява на личността, българинът вижда все по-нови, по-непредполагани работи за него. Най-напред му се хвърля в очи гордото самочуствие на унгарци и поляци, което се проявява пряко на всички установености на турската власт и на турската традиция. ... Мнозина ... признават, че те започнали да се чустват жители на друго царство, в което владее свободолюбив дух и по-друг ред на неща и отношения.” Влиянието на унгаро-полската емиграция върху бита, облеклото, стопанския живот и най-вече върху духовното развитие на шуменци Ст. Чилингиров вижда в така:
 – Унгарските и полските учители в шуменските училища, „с по-голямата си култура” и „с по-големия си опит сторили доста за повдигането на учебното дело в Шумен”. Сред тях той споменава и името на унгарския учител Калман Ронге, за който обаче вече се знае, че е дошъл да преподава у нас по-късно.
- „Незабравима по своето голямо значение и по бляскавите си резултати” е дейността на унгарския любител музикант Михай Шафран, който създал първия оркестър - от 11 младежи, сред който бил и видния наш възрожденец Добри Войников; този оркестър музицирал в Шумен до 1853 г.
- На унгарците шуменци дължат издаваните от тях по време на престоя им в Шумен ръкописни вестници на немски език „Чорба” и „Емигрант”, както и бунтовния дух.  
- Влиянието на унгарците върху стопанския живот на шуменци се забелязва в усъвършенстването на някои занаяти, като например обущарския и коларския. Сред стопанските инициативи на емигрантите от „първостепенното значение” е една, чиято традиция съществува и до днес – приготвянето на бира. За да задоволят потребностите си „людете около Кошут се залавят ... да си приготвят малък пивоварен казан ... и ермомелка за смачване на малц” и да си произвеждат бира.
– Сред другите придобивки на шуменци от емигрантите Чилингиров причислява употребата на спармацетови свещи, донесени за пръв път от тях (до тогава шуменци си служели с лоени свещи), пушенето на тютюн с „цигареви книги” (до тогава шуменци използвали дебела, наричана още „пощенска” хартия).
Освен че е увлекателно четиво книгата на Стилян Чилингиров „Маджари и поляци в Шумен” предоставя нови за онова време исторически знания за пребиваването на унгаро-полската емиграция в България. Тя е считана за най-пълното дотогава изложение на тези събития от български автор; основава се върху анализа на научните матриали, които Чилингиров събира за написването на романа си „До коле, о, господи?” (1939).[4] Някои от разглежданите в книгата „Маджари и поляци в Шумен” факти и събития са вече допълнени и доизяснени в съврменната историческа наука, други са коригирани. Неизменна е обаче нейната уникалност като начин на изследване: тя представлява исторически разказ за пребиваването на Кошутовата емиграция в Шумен, осъществен посредством изворите и средствата на устната история и по-точно въз основа на събрани от Чилингиров спомени от последните останали живи свидетели на това паметно събитие. Сред тях са видни представители на шуменската интелигенция, знатни, колоритни и надежни шуменци като учителя, журналиста и общественика Жечко Павлев, хаджи Ранко - „човек доста събуден и заможен за времето си”, Никола Железков – учил във френския езуитски колеж в Цариград, Неделчо Джевизоглу -  член на шуменския общински управитнелен съвет, Ангел радушев – един от основателите на Шуменското пивоварно дружество и др. Поколението, от което Чилингиров събира сведения, са били деца или юноши по време на разглежданите исторически събития; техните разкази се основавали не толкова на личните им спомени, колкото на разказаното от техните бащи и дядовци, които всъщност са преживели самите събития. Авторът е бил наясно с неточностите, а понякога и противоречията на вторичната, предавана от уста на уста и съответно променяща се информация. Затова той проучва цялата налична по онова българска литература по разглежданата от него тема, сравнява, анализира и коментира материалите си.  
Интересно е да се знае защо, кога и при какви обществени предпоставки започва Стилян Чилингиров да събира материалите за книгата си. Както сам той споменава тази стъпка предприема за пръв път „42 години” преди излизането на книгата ог печат, значи около 1900 г. После я подновавява през 20-те години на ХХ в.: тогава се запознава[5] с работещия у нас унгарски археолог Геза Фехер по повод на организираното от него честване на 150-годишнината от рождението на унгарския поет Шандор Петьофи, участник и жертва в революцията от 1848-49 г. Самият Геза Фехер проявява интерес и инициатива да се издирият български материали за Кошутовата емиграция. Така например, Г. Фехер получава „казанчето” на унгарските емигранти за варене на бира като подарък от Рафайл Мошев, един от основателите на българското пивоварно сдружение, и го изпраща в Унгария „като свещена реликва от паметните дни на унгарската емиграция в Шумен”.[6] По това време темата е от голям научен интерес и в Унгария – през 1927 г. излиза класическият труд на унгарския историк Ищван Хайнал „Кошутовата емиграция в Турция” [“A Kossuth-emigráció Törökországban”], в който са публикувани и писмата на водача на унгарската революция Лайош Кошут от България.
Едно писмо[7] от 1926 г., запазено във фонда на унгарската легация в София, свидетелства, че и унгарци са търсили у нас останали живи свидетели на събитията от 1849-1850 г.: „господин Kiche” посетил Шумен през юни с. г., за да участва в организирани там българо-унгарски конни състезания и търсил връзка с Никола Железков („р. 1842 г.”), от когото събирал сведения и Чилингиров, и с когото тогава не успял да се срещне; затова и Н. Железков му пише, че може да му даде някои сведения, че „печатът на Кошут се е намерил преди години между Русе и Шумен, в местността Дели Орман, който печат русенското окръжно управление изпратило в София в музея. ... Унгарското въстание в 1848 г. е спомогнало за Освобождението на българите, което има тясна връзка с придобиването на правдини и на двата угнетени народа”.[8]
Тук ще отбележа още и това, че в България издирването свидетелства за Кошутовата емиграция започва още в началото на 90-те години на ХІХ в. по инициатива на унгарския икономист и фолклорист Адолф Щраус и на видния наш учен и общественик Иван Шишманов – тогава архивни документи така и не се намират, но с подкрепата на Шишманов шуменският училищен деятел Илия Блъсков записва спомени на живи свидетели.[9] Както е видно от запазеното в личния фонд на Ст. Чилингиров - негови бележки върху българистичната дейност на унгарския пътешественик Феликс Каниц и на Адолф Щраус – той е търсил податки за своите издирвания и сред унгарските си предшественици.[10] А в книгата си „Маджари и поляци в Шумен” използва събраното от Илия Блъсков и спомените на Васил Д. Стоянов, който най-напред, още през 1890 г., е бил „информатор” на Адолф Щраус и които са публикувани за пръв път от него на немски език във в. Pester Lloyd”.[11] В този смисъл може да се каже, че Стилиян Чилингиров продължава една съвместна, българо-унгарска изследователска традиция. И това не е случайно: унгарската тема навлиза в неговото творчество по-рано, чрез интереса му към поезията на Петьофи, която той превежда от немски език[12] – през 1903 г. в сп. „Ново време” излиза преводът му на стихотворението „Спиш ли справедливост”, през 1921 г. - на „Лудият” (чиито пръв преводач е Вазов) и така се нарежда сред „новите [български] преводачи” на унгарския поет, както ги нарича Геза Фехер. В юбилейното издание за Шандор Петьофи[13] от 1923 г. Стилиян Чилигиров присъства с преводите на „Снега на мъртвата зона”, „Старата земя”, „А, лъжа е”, „Свобода” и „Господ каже ли”. През същата година той публикува няколко статии, посветени на унгарския поет и на честването му у нас. Сред тях се откроява „Петьофи на български”, в която той проследява по-важните преводи на Петьофиевата поезия на български език (публикува и библиографска справка) и чрез тях нейното възприемане в България. Документалното наследство на Стилян Чилингиров прибавя някои допълнителни щрихи по отношение на неговите интереси към унгарската литература: в личния му фонд в са запазени множество негови бележки върху творчеството на писателите Имре Мадач, Ференц Молнар, Жигмонд Мориц, Золтан Кьорменди, Фридеш Каринти, Лайош Зилахи, Льоринц Сабо, литературния критик Янош Ханкиш.[14]
През 1942 г. Стилян Чилингиров има възможност да придобие и лични впечатления от страната, за чиято история пише и чиито най-велик поет поет превежда. Той посещава Унгария с делегацията на Съюза на българските писатели – заедно с Александър Балабанов, Елин Пелин и Асен Разцветников. Посещението се вписва в актуалната тогава обществено-политическа обстановка – България и Унгария са съюзници във войната, двустранните взаимоотношения са топли и интезивни, току-що е сключено първото българо-унгарско културно споразумение (1941).
В заключение бих казала, че макар унгарската тематика да не заема централно място в творчеството на писателя Стилян Чилингиров, тя го съпътства през цялата му активна творческа кариера (т.е. до 1944 г.), а път с книгата си „Маджари и поляци в Шумен” и с преводите си на Петьофи той заема ярко и незаменимо място в българската унгаристика от първата половина на ХХ столетие.


[1]  Спасов, Р., Стилиян Чилингиров - позабравеният универсалист. - http://www.art.bg/auditorium/statia.php?mysid=37  (05.06.2003)
[2] Цветкова, Р., М. Цветков, „Мислено и преживяно” на Стилиян Чилингиров. - Библиотека, 2009, № 1, 45-55.
[3] Csilingirov Sztiliján, A Kossuth-emigráció Sumenben. Adalék a bolgár poldárosulás történetéhez. Szófia, 2007.
[4] Славински, П., Лайош Кошут и революционната унгарска емиграция в България. – В: Българо-унгарски културни взаимоотношения. С., 1980, с. 195.
[5] Пейковска, П., Из епистоларното наследство на Геза Фехер като учен-българист. – ИДА, Т. 70, с. 83-91.  
[6] Славински, П., цит. съч., с. 210.
[7] MOL, K 102 – 1926 – 14 – 9. t., 38-39. o.
[8] Пак там.
[9] Вж. по-подр.: Пейковска, П., Българо-унгарски научни взаимоотношения, ХІХ-средата на ХХ в. С., 2005, с. 87-88.
[10] ЦДА, ф. 108к, оп. 2, а.е. 1580, 1586.
[11] Пейковска, П., 2005, цит. съч, с. 87.
[12] Вж. по-подр.: Найденова, Й., Унгарската художествена литература и възприеманто й в България, 1878-1944. С., 1990, с. 120-122, 172-177.
[13] Шандор Петьофи. Живот и личност. За 100 години от рождението му. Ред. М. Арнаудов. С., 1923.
[14] ЦДА, ф. 108к, оп. 2, а.е.  1580, 1582, 1583, 1584.

* * *

УНГАРИЯ В СЪВРЕМЕННИТЕ БЪЛГАРСКИ УЧЕБНИЦИ ПО ИСТОРИЯ

Йоана Борисова / І курс (2011)






В учебниците историята не е хронологическо представяне на миналото на отделни народи, а историята на отделните епохи, в която участват онези, които според техните автори са оставили отпечатък върху съответната епоха. Като вземам под внимание това обстоятелство, в реферата си проследявам какво могат да научат за Унгария българските младежи от учебниците по история. Работата ми се основава на съдържанието на новите учебници по история за осми, девети, десети и единайсти клас задължителна и профилирана подготовка на издателство „Просвета”.[1]
Учебникът по история за 8. клас е посветен на историческото развитие на Европа и България през средновековието и хронологически обхваща периода от ІV до ХV в., т.е. от Великото преселение на народите до османското нашествие.
Сред събитията от историята на Унгария, които се споменават в контекста на българската средновековна история и оказали влияние върху нейния ход е окончателното заселване на маджарите в Карпатския басейн – в областта Панония по време на „възхода на християнска България” в края на ІХ в. Въпреки, че това историческо събитие представлява процес, продължил почти столетие, в историографията като негова дата е приета годината 896 г. – годината, когато след неуспешната война на маджарите в съюз с Византия срещу българския цар Симеон, те са изтласкани в северните райони на Карпатския басейн.
В учебника се изтъква ролята на маджарите при възстановяването на българската държава през 80-те години на ХІІ в. и в началото на ХІІІ в. и по-точно ролята на унгарско-византийските отношения за надигането на българското освободително движение начело с Асеневци. Възстановяването на българското царство става възможно поради отслабването на Византия вследствие на успешни кампании на унгарците. Бегло се споменава „победата на цар Калоян над унгарците” през 1202 г., когато към България са присъединени Белградска и Браничевска област. 
Поведението на Унгария по време на вътрешната криза в България след Иван Асен ІІ е обобщено с това, че отслабналата политически България губи голяма част от земите си, които са отнети от страна на Византия и Унгария.
В учебника за 8. клас се отделя повече място, предоставя се по-богата и разнообразна информация за Унгария в разделите, посветени на историческото развитие на Европа. Авторите въвеждат понятието „Източна централна Европа”, в чиито географски ареал включват появилите се три нови държави – Унгария, Чехия и Полша. Маджарите образуват своя държава повече от сто години след като се установяват в новата си родина, около 1000 г. В историографията 1001г е приета за годината на образуване на унгарската държава. Измежду великите личности на унгарското средновековие се споменава името на основателя на унгарската държава крал Стефан І, който приема християнството за официална религия в страната си - по същото време, по което и Чехия и Полша. Въпреки че развитието на тези три нови държави е забавено под влияние на Запада, Унгария успява да утвърди силното си присъствие в Европа по времето на династията на Арпадите. Именно тогава тя се превръща във важен фактор на Балканите като следствие от присъединяването на Хърватското кралство през ХІІ в., разширява териториите си, противопоставяйки се на Византия и България. През ХІV в. династията Анжу продължава политиката на Арпадите за утвърждаване на унгарската власт на Балканите. От тази гледна точка е отбелязан натискът на маджарите срещу България през втората половина на ХІV в.: между 1365 и 1369 г. Видин е окупиран от унгарците.
Другият тематичен кръг с общоевропейски контекст в учебника за 8. клас е „османското завоевание на Балканите”, като основният идеен замисъл е да се покаже, че унгарският крал и политическите мъже на Унгария са разбирали фаталното значение на завладяването на България от османците и че с това се открива пътя на завоевателя към Европа. Затова през 1396 г. тогавашният унгарски крал Сигизмунд изпраща своите кръстоносни сили срещу султан Баязид, но те са разбити при Никопол.
През ХV в. Унгария се превръща в най-важното звено в битката с османците, защото е застрашена, като непосредствена следваща цел на османското завоевание. Затова през първата половина на ХV в. Унгария полага неимоверни усилия в опитите да бъде възстановена българската държавност. В учебника са отбелязани изключителните постижения на унгарския пълководец и войвода на Трансилвания Янош Хуняди и на Владислав ІІІ Ягело - крал на Полша и Унгария. За да дадат отпор на османците в България те организират и провеждат през 1443 и 1444 г. два големи похода; вторият от които завършва с тежка загуба в битката при Варна, където загива крал Владислав ІІІ Ягело, наречен посмъртно Варненчик. 
През 1526 г. натискът от османска страна е още по-голям. Унгарската войска не успява да устои на атаките на османците и бива разгромена при Мохач в Южна Унгария, с което започва завладяването на Унгария.
Учебникът по история за 9. клас е хронологическо продължение на учебника за 8. клас. Той обхваща развитието на световната история през Новото време – от ХVІ в. до Първата световна война, като българската история е представена на фона на световното историческо развитие. През тази епоха най-общо казано Унгария не е самостоятелна държава – до 1711 г. тя е териториално разпокъсана: една част е под османско владичество, друга – към Хабсбургската империя, а третата част - Трансилванското княжество, което е самостоятелно; след освобождението от османско владичество съществува като „провинция” на Хабсбургската империя; борбите на унгарския народ за независимост завършват с постигане на политическо „приравняване” с правата на австрийския елит през 1867 г., след което тя съществува като Австро-Унгария. Може би именно поради липсата на унгарска държавна самостоятелност в учебника за 9. клас са отразени само няколко унгарски събития значими от гледна точка на европейската история:
- Спомената е битката при Мохач (26 август 1526 г.), с която започва завладяването на страната от османците и която бележи края на самостоятелната унгарска държава;
- Повече място е отделено на унгарската революция от 1848-49 г., която става предпоставка за революционизирането на Централна Европа; изтъкнат е страхът на австрийския императорски двор от мощното движение, избухнало в унгарските райони на Австрийската империя, както и това, че революцията е разгромена с помощта на Русия.
- В допълнителните материали към урока авторите на учебника отделят специално внимание на поета-революционер Шандор Петьофи. Там те подчертават неговата роля в революцията от 1848 г. като един от водачите й и изключителните му постижения като поет, сложил началото на нова епоха в унгарската литература; пишат за поемата му „Ставайте, унгарци”, която станала национален химн. Интересното е, че авторите са решили да представят и две от хипотезите за смъртта на поета (загинал в революцията), провокирани от обстоятелството, че тялото му не е било намерено на бойното поле, към които хипотези по принцип унгарската историография не се отнася сериозно, а именно: че Петьофи не е загинал на бойното поле в Шегешвар и че е бил пленен и отведен в Сърбия,  където умрял от туберколоза през 1956 г.
- В главата за триумфа на националната идея е отразено създаването на дуалистичната държава Австро-Унгария през 1867 г., без обаче авторите специално да подчертават, че това е уникалния начин, по който унгарците, след вековни борби, най-после извоюват своята независимост. Като причина за „приравняването” на унгарците авторите изтъкват нуждата на Австрийската империя от реформи и това, че трябвало да си осигури верността на унгарските поданици.
- В главата за духовното развитие на Европа и света в началото на ХХ в. унгареца, който с право символизира развитието и върха на унгарската култура е Бела Барток. Той е представен като един от водещите композитори на епохата и които „експериментирал успешно с нови музикални форми”.
- Хронологическите граници на учебника за девети клас завършват с главата за Първата световна война, където се уточнява съдбата на Австро-унгарската империя след края на войната. Австрия и Унгария се разделят, Унгария губи голяма част от териториите си, а териториите, населявани от славяни, образуват държавата Чехословакия.
Унгария не намира място в разделите на учебника, посветени на българската история (макар Австро-Унгария да играе решаваща роля в образуването на третата българска държава). Само в главата за раждането на свободна България бегло е спомената Будапещенската тайна конвенция от януари 1877 г. – спомената е като „споразумение между Русия и Австро-Унгария”, което „осигурявало на Австрия Босна и Херцеговина без тя пряко да участва във военния конфликт на Русия с Османската империя”.
Учебникът по „История и цивилизация за 10. клас” е хронологическо продължение на учебниците за осми и девети клас и е посветен на развоя на световната история през ХХ в. - от Първата световна война до нашето съвремие.
Унгарската история в най-ново време е отразена съвсем оскъдно. Унгария само се споменава като членка на Варшавския договор (1955) „за дружба, сътрудничество и взаимна помощ” на страните от социалистическия лагер. Авторите на учебника обаче са отредили значително място (включително подробности за главните действащи лица) на най-значимото събитие от съвременната унгарска история – „унгарското въстание от 1956 г.” Всъщност това е и унгарското събитие - най-подробно описано в българските учебници по история. Ето как е представено то:
- Привърженици на дестанилизацията в Унгария се организират около кръга „Петьофи”, създаден от младата унгарска интелигенция, офицери и писатели, дейци на забранените унгарски аграрни партии и представители на католическата църква. През юли 1956 г. е свален партийният лидер Матяш Ракоши и започва битка за влияние в Унгарската партия на трудещите се (УПТ). Обсъждат се равнището на живота, икономическите проблеми, националната история и проблемите на суверенитета. Антиправителствените демонстрации започват през октомври 1956 г., като следствие от погребението на една от най-известните жертви на репресиите през 1949 г. - Ласло Райк. Настоява се за изтегляне на съветските войски, промени в правителството, икономическа реформа, независима съдебна система, свобода на печата и свободно радио, възстановяване на националната традиция в празничната система и в националния герб. На 23 октомври правителството забранява студентски митинг. Стреля се по демонстрантите. Унгарското правителство разрешава намесата на Съветския съюз. Начело на правителството е издигнат известния реформатор Имре Наги. Кръвопролитията на 25 октомври пред сградата на Будапещенския градски комитет на УПТ задълбочават кризата. Около 15 хиляди души се обединяват около „въстанието”, подкрепени от военните поделения. Правителството на Имре Наги връща многопартийната система и прокламира излизането на страната от Варшавския договор. На 4 ноември съветски войски навлизат в Будапеща. Арестувано е военното ръководство и е сломена съпротивата на „унгарските въстаници”. Имре Наги е заловен, заведен в Румъния и след две години е осъден на смърт.
Учебниците по „История и цивилизация за 11. клас” – задължителна и профилирана подготовка предоставят материал за изучаването на миналото на българските земи, на българския народ и на България до най-ново време. Основно внимание авторите отделят на българо-унгарските взаимоотношения през средновековието, като някои от събитията, намерили отражение в учебниците за осми, девети и десети клас, са допълнени с още информация. Така например в учебника за задължителна подготовка:
- За „Векът на цар Симеон Велики” е уточнено, че маджарите успели да обсадят крепостта Дръстър (дн. Силистра) за продължителен период от време.
- Относно „българската епопея в двубоя с византийската империя” са посочени и други унгарски нашествия в българските земи: от 934 г., по време на което унгарците достигат до Източна Тракия и до Солун и от 1128 г., когато те завладяват Сремска, Белградска и Браничевска област и дори достигат до Средец и Пловдив.
- „Окупацията” на Видинското царство от унгарците е допълнена с факта, че българският цар Иван Страцимир и цялото му семейство са отведени в плен.
А в учебника за 11. клас - профилирана подготовка по-подробно са разяснени и са предоставени допълнителни сведения относно последствията за европейските народи от заселването на маджарите в Карпатския басейн: маджарите са представени като основна заплаха за Западна Европа и Балканите поради честите им нападения - първото от които е през 934 г., а последното около 955 г., когато те са разбити от германския владетел Отон І при р. Лех. Подробности за маджарското присъствие в Европа през Х в. са представени във връзка с падането на Североизточна България под византийска власт. Като причина за влошаване на българо-византийските отношения е посочен договорът с маджарите от 965 г., чрез който България се задължава да осигури на маджарите преход към византийските територии при условие, че не плячкосват българските земи. В раздела за въоръжената съпротива на българите през ХV в. доста са добавени още важни сведения относно хода военната тактика на пълководците Янош Хуняди и полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело по време на двата им похода в България.
Сред новите събития от унгарската история и българо-унгарските взаимоотношения, включени в учебния материал на профилирания учебник по история за 11 клас са:   
- В раздела за въстанията в българските земи под византийска власт става дума за примирието, което е принуден да сключи с унгарците през 1185 г. византийският император Исак ІІ Ангел, след като те завладяват Северозападните територии на Византия; и последвалото отвличане и пренасяне в Унгария на мощите на Св. Иван Рилски (1185), вече след като унгарците (и сърбите) опустошават Белград и Средец;
- Относно походите на Янош Хуняди и Владислав ІІІ Варненчик е добавена информация за участието на българите в тях; 
-  Във връзка със зараждането на българското национално освободително движение е отбелязано влиянието на унгарската революция от 1848-49 г. Изброени са имената на много българи – участници в революцията, като Стефан Дуньов, Коста Чавка, Николай Ненович и Васил Хадживълков. Споменава се също, че след разгрома й няколко хиляди унгарци (сред тях и самият водач на революцията Лайош Кошут) намират убежище в българските земи.
В заключение като най-общо мое наблюдение върху учебния материал в българските гимназиални учебници по история е, че те отразяват предимно събития от историческата среща на унгарците с българите през средновековието. Това е естествено като се има предвид, че през средновековието България и Унгария са сред най-могъщите държави в Европа и че маджарите (наред с Византия) са основен външнополитически фактор в българската история. Събитията от новата и особено от най-новата унгарска история имат съвсем оскъдно присъствие. 


 [1] История за 8 клас. Автори: Пл. Павлов, Ал. Николов, М. Делев, М. Босева. София: Просвета, 2002; История и цивилизация за 9. клас. (Задължителна подготовка). Автори: Б. Гаврилов, А. Пантев, Ал. Кертев. София: Просвета, 2001; История и цивилизация за 10. клас (задължителна и профилирана подготовка). Автори: Г. Марков, Р. Кушева, Б. Маринков. София: Просвета, 2001; История и цивилизация за 11. клас. (Задължителна подготовка). Автори: В. Гюзелев, Р. Гаврилова, Ив. Стоянов, М. Лалков, Л. Огнянов, М. Радева. София: Просвета, 2001; История и цивилизация за 11. клас. (Профилирана подготовка). Автори: Ал. Н. Николов, М. Г. Делев, Ал. М.  Иванчев, В. К. Янчев. София: Просвета, 2002.

* * *

ДНЕВНИКЪТ НА МИХАЙ ЮНГЕРТ-АРНОТИ ЗА БЪЛГАРО-УНГАРСКИТЕ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ВРЪЗКИ ПРЕЗ 1939-1940 г.

Александър Милев / І курс (2011)

След края на Първата световна война, България и Унгария споделят еднаква политическа съдба. И двете държави са третирани като губещи войната страни и чрез Ньойския и Трианонския договори от тях са откъснати големи територии, вследствие на което те се оказват обградени, граничещи със собствените си народи. При това, през 1920-21 г. Сърбо-Хърватско-Словенското кралство, Румъния и Чехословакия се обвързват в договорни отношения в т. нар. Малка антанта, целяща да запази статуквото, създадено от Версайските споразумения, и така по същество е насочена срещу големите губещи Унгария и България, които се оказват изолирани от съседите си.[1] Приятелството между България и Унгария става политическа необходимост и постепенно прераства в активно двустранно сътрудничество, където Унгария е по-активната страна, макар да еволюира и поведението на България. То достига своята кулминация по време на Втората световна война и конкретно в края на 1939 г. и през 1940 г., когато за унгарски пълномощен министър в София е назначен Михай Юнгерт-Арноти.
            Неговата дипломатическа кариера започва през 1918 г. в унгарското външно министерство. От 1923 до 1933 г. той е унгарски дипломатически представител в Естония, но за всички прибалтийски страни. След като, за кратко време, е назначен в Анкара,  след това в Москва и Атина, през юли 1939 г. Михай Юнгерт-Арноти получава съобщение да отпътува за София. Така от септември 1939 г. до април 1944 г. Юнгерт е унгарски пълномощен министър в България. Това представлява заключителният етап в дипломатическата му кариера. Тогава външнополитическото ръководство на Унгария, обмисляйки ревизия по отношение на Трансилвания, счита за необходимо да изгради взаимоотношения с България, която също има претенции спрямо Румъния относно Добруджа; затова Юнгерт си поставя за цел да подпомага и координира съгласуването на ревизионистичните планове на двете страни.[2]
            По време на престоя си в София, Юнгерт-Арноти често се среща с български държавници и политици, за да обсъждат политическите настроения в двете приятелски страни, в Европа и в света. Личните си впечатления от тези срещи и изобщо важни моменти от престоя си в България записва в дневник, обнародван на български език през 1992.[3] Като исторически извор дневникът е лично-интимен документ, създаван само за собствено ползване, затова в него авторът е откровен, пише сам за себе си. В жанрово отношение предимството му е, че той се води „по горещите следи на събитията” и в този смисъл няма дистанция във времето между протичането на дадено събитие и неговото описание. От друга страна обаче, дневникът отразява фактите, пречупени през погледа на автора си и затова информацията, която съдържа е доста субективна, и понякога изпълнена с множество подробности за второстепенни спрямо описваните исторически събития неща.[4] Това е характерно и за българския дневник на Михай Юнгерт-Арноти, който той води от момента на пристигането си в България на 1 септември 1939 г. до 14 март 1943 г. В реферата си проследявам българо-унгарските дипломатически совалки така, както са отразени от унгарския дипломат в дневника му до реализирането на Първия виенски арбитраж и Крайовската спогодба, съответно в края на август и в началото на септември 1940 г., т. е. до връщането на Трансилвания на Унгария и на Добруджа на България. До средата на ноември 1939 г. Юнгерт записва почти ежедневно срещите си с български политици и обществени дейци и с чуждестранни дипломати, темите на проведените с тях разговори, отношението им към Унгария. Ето по-важните моменти от дневника му през този начален период от неговото пребиваване в у нас: 
- На 14 септември 1939 г. Юнгерт се среща с министър на външните работи ген. Никола Недев, който го уверява в „голямото приятелство на България”. Той споделя позицията, че външнополитическото положение на България и Унгария е сходно и че двете страни трябва да действат заедно за постигането на целите си.
- През септември 1939 г.  Юнгерт се среща на два пъти с тогавашния български министър-председател Георги Кьосеиванов. На 29 септември 1939 г. двамата обсъждат руско-унгарските и руско-българските взаимоотношения. Изясняват позицията на България спрямо задаващата се война – българският неутралитет е като унгарския: продължава до тогава, докато го изискват българските интереси. Страната не може да се обвърже с встъпването в неутрален блок или да се задължи да излезе срещу онези, които биха започнали някаква акция в интерес на българите. Втората среща на Юнгерт с Кьосеиванов се състои на 11 октомври 1939 г. Тогава те обсъждат сближаването на унгарците с румънците и румънско-унгарското споразумение, като българският министър-председател изразява неодобрението си от това, че унгарската страна не го е уведомила за подготовката на споразумението. Юнгерт забелязва, че по време на срещата им Кьосеиванов е „по-решителен от обикновено” и смята, че това се дължи на увереността му, че руснаците ще подпомогнат българите по отношение на Южна Добруджа, ако вземат Бесарабия. Според него така Унгария би „отпаднала от плячката”, защото румънците могат „да се споразумеят с руснаците и българите, за да си осигурят Трансилвания”. 
Прави впечатление, че в записките си Юнгерт отразява само най-общи впечатления, липсват множество подробности за поведението на Унгария и България във взаимната им политика, които могат да бъдат открити в докладите му до унгарското външно министерство. В дневника му липсват записки за периода от ноември 1939 г. до юни 1940 г., когато се провеждат редица полтически контакти между България и Унгария и сондажи с управляващите кръгове на силите от Оста, имащи за цел да се съгласуват действията на двете държави и да се получи съгласието на Германия за осъществяване на ревизия спрямо Румъния. Всъщност по това време дипломатическа активност прояват българските пълномощни министри в Будапеща – първоначално Стоил Стоилов, а после неговият наследник Димитър Тошев, които се срещат и преговарят с Хорти. А и по това време мнението на българския външен министър Иван Попов е, че паралелни действия между България и Унгария при провеждане на ревизия по мирен път трудно могат да се осъществят; затова българското и унгарското правителство трябва да действат самостоятелно.[5] Новият министър-председател на България (от март 1940 г.) Богдан Филов продължава политиката на своя предшественик Георги Кьосеиванов на консултации с унгарското правителство относно Румъния.
Записките в дневника си Михай Юнгерт-Арноти подновява на 27 юни 1940 г., когато унгарското правителство решава да използва сила, за да постигне исканото от Румъния. Впоследствие отбелязва най-важните събития, засягащи паралелните действия на Унгария и България, и срещите си с български политици до 14 август 1940 г., т. е. фактически до започването в град Турну-Северин на унгарско-румънските преговори за връщането на Трансилвания. Понякога записва ежедневно, друг път - през няколко дни. Дневникът съдържа сведения за осем делови срещи между унгарския пълномощен министър Юнгерт и българския външен министър Иван Попов. Ето кои са те и техното основно съдържание според дневника на Юнгерт:
-       На 27 юни 1940 г. Иван Попов се интересува за евентуалните действия на Унгария в случай, че румънците не отстъпят – ще влезат ли унгарците в Трансилвания и са готови във военно отношение (защото българите не са готови).
-       На 28 юни Юнгерт уведомява Попов, че унгарското правителство е решило да използва сила по отношение на Румъния. Българският външен министър отговаря, че „в много отношения положението на България е по-тежко, отколкото положението на Унгария. Тях Румъния ги обкръжава с трима съюзници, които Балканскит пакт задължава да се намесят в случай на война”. Попов счита единодействието за желателно.
-       На 13 юли външният министър Попов иска информация за Мюнхенската среща, където българите не са били поканени, и дали е ставало дума там за България.
-       На 15 юли, когато вече е пристигнало германското съобщение, че румънците, след унгарците, искат да преговарят с българите. Юнгерт и Попов се уговарят за съвместните си тактически действия в бъдеще и се разбират да не преговарят поотделно.
-       На 24 юли разговарят за предстоящата среща в Залцбург по покана на Рибентроп, за да се обсъдят ревизионистичните искания на България към Румъния. Попов споделя мнението си, че не би желал германците да настояват за преки преговори с румънците и че ще е добре Германия и Италия да се нагърбят с ролята на арбитър. 
-       На 11 август след връщането на Попов от Залцбург се срещат, за да обсъдят положението. Попов информира Юнгерт, че Хитлер и Рибентроп са споменавали България и Унгария и техните искания винаги заедно. Попов скицира исканията на България – за границата от 1913 г. заедно с град Силистра. Хитлер бил доволен, че българите поискали толкова малко.
-       На 10 август министър-председателя Богдан Филов кани във вилата си в провинцията Юнгерт, главния секретар по външните работи Димитър Шишманов, италианския пълномощен министър Филоти и министъа на външните работи Иван Попов. Те обсъждат необходимостта от взаимодействие по време на преговорите с Румъния, както и необходимостта от запазването на юнгтим по унгарския и българския въпрос, т. е. на споразумение, което поставя във взаимозависимост решаването на дадени въпроси. На дневен ред поставят и развитието на бъдещите унгарско-български отношения. Богдан Филов е на мнение, че връзката между Унгария и България трябва да е открита и искрено приятелска; занапред те да изградят основите на политиката на страните от Оста, което се налага от това, че не може да се вярва в искреността на държавите от бившата балканска Антанта, защото те винаги ще дебнат момента, когато ще могат да потърсят реванш.
Тази, условно казано втора част от дневника унгарския пълномощен министър в София Мехай Юнгерт-Арноти се отличава с много по-голяма точност и детайлност в отразяването на събитията. Може би поради напредването на разглежданите събития и на всепо-значмата роля, която Юнгерт играе в тях. Но дневникът му не съдържа сведения за самите преговори. (Както вече споменах следващите записи са от началото на 1943 г.). Известно е, че унгарско-румънските преговори за Трансилвания срещат непреодолими препятствия и довеждат до решаването на спора чрез арбитраж от страна на Оста, осъществен от външните министри на Германия и Италия: на състоялия се на 29-30 август 1940 г. Първи виенски арбитраж Рибентроп и Чано очертават новите граници между Унгария и Румъния, според които към Унгария се присъединява територия от 43000 кв. км с население 2.5 млн. души, от които 1 млн. са румънци; въпреки новите граници, 400 хил. унгарци остават в пределите на Румъния. На 7 септември се подписва Крайовският договор, с който Румъния връща Южна Добруджа на България в границите от 1912 г. Една от най-неприятните клаузи е принудителното изселване на българското населението от Северна и Южна Добруджа, което не се компенсира с принудителното изселване на румънско население от Южна Добруджа.
                 

[1] Гърдев, К., България и Унгария 1923-1941. С., 1988, с. 181-182; Пейковска, П., Българо-унгарски научни взаимоотношения (ХІХ-средата на ХХ в.). С., 2005, с. 52-53.
[2] Пейковска, П., Българският дневник на Михай Юнгерт-Арноти, унгарски пълномощен министър в София през 1939-1944 г. – ИДА, Т. 63, 1992, с. 87-89.
[3] Пак там, с. 91-134.
[4] Георгиев, К., Личните документи в исторко-познавателния процес. – В:Личните документи като исторически извор. С., 1987, с. 42-48.
[5] Гърдев, К., България и Унгария..., с. 130.