Младежки форум - 2011: Част трета

Младежки форум по интердисциплинарни проучвания - 2011
Трети колоквиум : Език, култура, идентичност
  • Проведен на 18 май 2011 г. 


Доклади 
от Трето заседание

ОРГАНИЗИРАНЕ И ПРОВЕЖДАНЕ НА СТАЧНИ ДЕЙСТВИЯ СРЕД БЪЛГАРСКИЯ И ГРЪЦКИЯ НАРОД

Роман Димитров / ІІ курс (2011), етнология

Проблеми, които обуславят необходимостта от протест, възникват във всяко индустриално общество по света. Тези проблеми могат да бъдат предизвикани от действията или бездействията на външни или вътрешни фактори, значими за цялото общество или за отделни социални и етнически групи или професионални сдружения вътре в него.
В индустриалните общества всеобхватността на проблемите варира от такива със строго професионален характер (например, влошаване на условията на труд или намаляване на възнагражденията в дадено предприятие) до общонародни проблеми (като налагане на изпълнението на неизгодни международни спогодби, накърняване на народното достойнство или застрашаване на просперитета на народа, което е валидно както за мнозинствените, така и за малцинствените етнически групи). По такъв начин обхватът на проблемите предопределя различните по обхват стачни действия, които могат да бъдат: синдикални, партийни или народни в зависимост от типа на тяхната организация и локални или тотални според разпространението им. Висшата форма на тоталните народни стачни действия са революциите, когато статуквото се губи и народният гений е в състояние да преобрази из основи социума на обществото, но не и да подмени „народния договор”, който е бил сключен при създаването на етническата група и съответно е уникално защитен в етнопсихологията на въпросната група. Като пример в това отношение може да се посочи Великата френска революция, която въпреки напредничавите си идеи не успява да промени етнопсихологията на французите и довежда до израждане на социалната революция в абсолютистична империя. Друг пример, за който може да се приеме, че са отчетени недостатъците на Великата френска революция, е феноменът на „гладната” Октомврийска революция в Русия, където след нейния успех е направен опит да бъде създадена нова етническа група – съветски народ – с нов, по-справедлив народен договор. Въпреки големия ресурс, вложен в това направление, тази нова етническа група не успява да се наложи за времето, предопределено й от разнообразни фактори, и този неуспех довежда до титаническо разрушаване на съветската държава на етнически принцип, доколкото това е възможно.
От своя страна, насочената срещу проблемите реакция варира в широки граници при различните общества и народи и разкрива скрити в етнопсихологията на отделните човешки групи различни и уникални модели на реагиране. Тези модели носят изключително много информация както относно представата за равнопоставеност в съответната група, така и за „народния договор”, сключен при самото създаване на определена етническа група, който се съхранява дълбоко в етнопсихологията и се разкрива само в извънредни ситуации на напрежение.
Във връзка с изложеното дотук, изключителна ценност придобиват изследванията на организирането и провеждането на стачни действия при различните народи по света, които в своите опити да решават проблемите си на подадминистративно народно ниво ни разкриват като в огледало голяма част от своите способности и дълбочината на своята социална душевност.
Българският и гръцкият народ споделят значителен брой близки исторически ситуации и културни и битови реалности, а дори и някои общонаселявани територии в миналото. Въпреки това, етнопсихологията и ценностната система на двата народа са уникално различни и научното им съпоставяне извежда повече различия, отколкото прилики, като тези различия исторически предопределят сепаративното съществуване на тези два народа, независимо от многовековното общо битие в рамките на две империи.
Обществено отразяване на причините на недоволството в индустриалните общества се осъществява от всички заинтересовани страни. Това става чрез задействане на противопоставящи се пропагандни механизми. От една страна, това се механизмите на международната, държавната или корпоративната пропаганда, целящи да съхранят статуквото или пък да го променят в своя полза, а от друга – стачната пропаганда, която също цели или да се запази статуквото, или да го промени в свой полза.
Сред българския народ стачната пропаганда се намира в немощно състояние както в исторически, така и в съвременен план, което следва от изказаното по-горе обстоятелство, че подобни действия се определят от етнопсихологията, кодираща желанията и способностите, а не от исторически минаващото време и еволюцията на социума. Това от своя страна по естествен начин предопределя господството на международната, държавната или корпоративната пропаганда в информационното поле на българина. Българинът с готовност приема всяка по-високостояща в административно отношение пропаганда, като по-този начин се „отървава” частично от необходимостта да мисли и да действа активно за разрешаване на своите частни или групови проблеми. Той е по-скоро лековерен оптимист, който желае да му говорят „от високо” и от същото това място да решават проблемите му без негово участие. Българинът се страхува от пасивността на останалите си съплеменници и това определя нежеланието му да взима смели управленски решения, които биха го изправили срещу силни противници. Информацията, която редовият българин получава чрез масмедиите (международни или държавни), чрез шефа в службата или чрез ръководството на предприятието или институцията, където работи или учи, дори и когато го застрашава, се приема с пасивност, а в най-добрия случай – с дюдюкане. Това положение предопределя българинът да се чувства некомфортно, когато трябва да създаде своя стачна пропаганда. Дори ако подобна напредничава пропаганда бъде създадена или копирана от други народи, останалите членове на групата моментално остракизират даденото лице или лица, дръзнали да застрашат ленивата им групова „идилия”.
При гръцкия народ ситуацията със стачната пропаганда е коренно различна. Този тип пропаганда преобладава в информационното пространство на гърците и съответно в обществото съществува постоянен революционен кипеж. Това положение е неизменно за цялата история на гръцкия народ и както казахме по-горе, то не зависи от историческото битие на народа, а от народния договор, кодиран в неговата етнопсихология, и историята само го потвърждава чрез своите примери. Гръкът се отнася с предпазливост и недоверие към всяка информация, „спусната му отгоре”, от което се предопределя и неговият критичен и логически структуриран поглед спрямо проблемите, засягащи както частните, така и груповите му интереси. Той не се притеснява да преследва интересите си на каквото и да е ниво, воден от собствената си логика, а не от някаква групова такава (дори когато се намира в симфония с другите членове на групата). Възможно е дори той да бъде морално отхвърлен или пренебрегнат от групата, ако проявява пасивно отношение спрямо личността си. Това състояние на гръцката душевност удивлява чужденците, които се питат как въобще е възможно да се управлява и ръководи гръцкото общество. Когато му се налага да управлява, гръкът влага целия си вроден гений и всичките си таланти, но независимо от постоянната конкуренция между гърците и тяхното усъвършенстване елинският народен договор не му позволява да наруши положението на равнопоставност вътре в гръцкото общество.
Всяко народно недоволство във връзка с даден актуален проблем оставя следи в народната култура в резултат от стачно-революционната пропаганда, сътворена от народния гений.
При българите, положението на стачно-революционната култура не се различава от отношението им към стачната пропаганда. Където съществува, тя е умерена и премерена. Българската поговорка „два пъти мери, един път режи” се проявява с пълна сила и оставя малко поле за стачно-революционната културна изява на народния гений. В исторически аспект, нито в музиката, нито в словесните изкуства, нито в показните културни предстачни действия (например, изписването на графити) на българите не се забелязват сила и спечелване на влияние сред народа за определена кауза. Това прави стачно-революционната култура вяла и анемична, без дъх на свобода, и тя се поддържа жива само защото „другите така правят”.
Стачно-революционната култура при гърците закономерно се намира на завидна почит и уважение. Такава се създава дори и за на пръв поглед „незначими” за чужденците проблеми, като е придружена от закономерната за гръцкия народ „прекомерност”, която отново е чуждестранна оценка. Всъщност, тази така наречена от чужденците прекомерност предствавлява координатната система на гръцката психи, която осмисля съществуването и дава смисъл на борбата. А борбата е самата същност на стачно-революционната дейност и култура. Типично в този дух, гръцкият мислител Никос Диму определя пословичната гръцка прекомерност дори и в тази област: „... и някои обикнаха борбата повече от целта на борбата.” В гръцкия случай това, естествено, не води до абсурд, най-малкото поради липсата на такава дума в богатия гръцки език, а само до едно абсолютно разнообразие на пътищата към свободата. По такъв начин, стачно-революционната култура при гърците, която се развива на две нива – народно и елитарно, поднася богати и разноцветни примери в музиката, словесните изкуства и показните културни предстачни действия за всеки вид борба, като всяка от тези дейности изпълнява своята роля на катализатор на недоволството. Това автоматично превръща вдъхновителите на всеки вид недоволство в народни и (или) синдикални поети, музиканти и други хора на изкуството. В съвременната епоха е изключително популярен епосът за МВФ, който вдъхновява широк спектър от синдикални, партийни и народни стачни прояви.
При българите, словесната полемика, която предшества организирането на стачните действия всред народа или в затворена професионална група, в най-добрия случай, когато я има, е вяла и анемична, изплашена от самата същност на полемиката. Този вид съществена подготовка за всеки един протест се приема за „ненужно говорене” и заинтересованата група не си позволява да влезе в действителна масова словесна полемика, като в идеалния случай „излъчва” нищожен брой полемисти и то, не за да ги подкрепя, а за да им „гледа сеира”.
При гърците, словесната полемика има съществено значение за подготовката, на който и да е протест. Тя е всеобхватна, дори когато става въпрос за строго професионални групи, като при последните излиза в значителна степен извън техните граници. Полемиката е разгорещена и пронизана от дълбоко смислово значение и страсти. Гръкът не може да си позволи да няма мнение по съответен проблем, както и групата не може да му позволи той да няма отношение. Той е призван дейно да участва и неговото нежелание за това или апатичността му, ако се превърнат в повтаряща се практика, се приемат от групата като вид душевно разстройство.
При българите, поради липсата на необходимата подготовка – стачна пропаганда, стачно-революционна култура и словесна полемика – събирането на стачната група е на случаен принцип. Този процес е отчайващ и разочароващ дори и за по-запалените индивиди, на които също им липсва необходимата предстачна подготовка. Едно такова събиране бързо се превръща в събрание на изплашени от собствената си природа хора, които имат неизменното чувство, че не трябва да са на това място по това време. Призивите на тези изплашени лица, отправени към други пряко заинтересовани от протеста индивиди с цел последните да се присъединят към стачната група, получават следните типизирани отговори: „нямам време”, „имам работа”, „а бе ти луд ли си?” и т. н. Това автоматично изолира стачната група от народа, дори и когато е придобила известна масовост поради други обстоятелства. Дори да е пряко заинтересован от протеста на своя съплеменник, българинът не уважава този протест и разглежда участниците в него като – меко казано – „екстравагантни ненормалници”, макар и да е чувал, че при чужденците подобни „маскаради” имат ефект.
От друга страна, пълната и вдъхновяваща стачна подготовка при гърците на всички нива – стачна пропаганда, стачно-революционна култура и словесна полемика – довежда до формирането на могъщи стачни групи, които се намират в тясна връзка с народа. Докато при българите привикването на членове към стачната група става след нейното формиране, при гърците този процес се счита за завършен с формирането на стачната група. Гръкът не е склонен да споделя стачната група с хора, които не са участвали по време на предварителната подготовка на стачните действия. На този етап се наблюдават случаи на хора, които желаят да влезат в стачната група, но в същото време от самата стачна група не се отправят призиви с цел тя да бъде разширена. Т.е. при гърците не е необходимо механично разширяване на стачната група на този етап, защото при подготовката вече е създадена мощна връзка на тези групи с народа или отделни негови социални прослойки. Гръкът се отнася с уважение към протеста на сънародниците си даже и да не е пряко заинтересован и дори когато се намира от другата страна на барикадата.
Разпределянето на дейностите и задълженията на стачната група при българите протича без ентусиазъм и със силното чувство на обреченост на стачните действия. Най-честият отговор от стачник, на който е определена задача, е: „ама аз ли?” Българинът, дори и да осъзнава необходимостта от протеста и да участва в стачната група, не може да си представи, че той, лично, все пак трябва да участва. Тази мисъл разбива неговия подреден вътрешен космос и дълбоко в него се заражда светлата мисъл, че го използват. Това, а не нищетата му, го кара да си прави „оглушки”, докато се разпределя отговорността по набавянето на материалите, необходими за стачните действия. По такъв начин, закономерно се стига до материалната оскъдица на всеки един провеждан от българина протест, което го прави жалка гледка както в очите на съплеменниците му и на международната общност, така и в очите на факторите, на които се опитва да влияе. И понеже протестът е народно въздействие, осъществено чрез звуци, картини и дела, българският протест е закономерно неуспешен.
При гърците, разпределянето на дейностите и задълженията на стачната група протича със заразяващ ентусиазъм, като този технически етап се превръща в своеобразно състезание. Всеки член на стачната група се стреми да се добере до честта да допринесе с повече стачни материали и идеи към общото дело.
Планът за провеждане на стачните действия при българите, колкото и абсурдно да звучи, не се определя от стачната група, а от регулиращия орган – полицията. При предлагането на маршрута на стачката липсва каквато и да е вдъхновеност и събитието наподобява по-скоро режисирана туристическа обиколка, отколкото протестно шествие. Българинът не обособява стачни групи с различни задачи и методи и разчита единствено на единна (в най-добрия случай) скандираща маса по време на разходката и то, не за да постигне определени стачни резултати, а тепърва за да популяризира стачната си пропаганда.
При гърците, планът за стачните действия, колкото и абсурдно да звучи, се определя от стачната група. Регулиращият орган прави опит да ограничи и регулира стачните действия, което по правило остава само в сферата на желаното вследствие на разнообразните стачни методи и действия на стачната група. Стачният комитет разделя различните категории стачници основно на „база” и „бойни групи”. Базата е съставена от хората на средна възраст и пенсионерите – жени и мъже – и има за цел да се придържа към официалното споразумение с регулиращия орган, да прикрива в себе си бойните групи до определени точки от маршрута и да ги защитава при отстъпление. Бойните групи от своя страна са съставени от млади пълнолетни и непълнолетни момичета и момчета, които имат за цел спрямо приетия стачен план, на предварително определени места в маршрута на стачниците да се откъсват от базата и да провеждат автономни действие по съответен план, както и чрез пробиване на полицейските кордони да променят маршута на базата извън предварително регулираните ограничения. По такъв начин, организирането на стачните действия при гърците се доближава до военната стратегия и принуждава както стачният комитет, така и полицията да умуват върху сложни стратегии за поемане на инициативата и контролиране на положението. За гръка това е нещо нормално и достойно и вследствие на това и двете страни приемат като даденост възникването на неочаквани събития по време на стачните действия.
При българите, резултатите от стачните действия отговарят закономерно на стачното напрежение. Ако има изобщо някакви резултати, те са козметични и се правят като жест от страна на определящите фактори. По такъв начин последните „напомпват” самодоволството си, защото получават международни ласкателства в смисъл, че са показали на света способността на българите „да градят демокрацията”.
Резултатите от стачните действия при гърците идват като функция на неочакваното, т. е. успехът е най-пълен, когато стратегически е „матиран” регулиращият орган. Така гръкът не предоставя никакви възможности за избор на фактора, който е обект на протеста, и го принужда да изпълни всичките му искания или поне болшинството от най-важните от тях. Това определя характера на стачките като малки революции или малки граждански войни, които могат да бъдат както градивни, така и деструктивни за цялото общество. Те определят състоянието на земетръсната душевност на гръцкия социум, която е основният енергиен източник на социално-политическата еволюция.
Както в България, така и в Гърция, мюсюлманските малцинства не взимат участие в стачните народни борби на доминиращите народи. По този начин, те ограничават социалното си присъствие до положението на подчинени групи, които се чувстват и реагират като различни. Това привидно „етническо спокойствие” на „стачната арена”, наблюдавано както в българската, така и в гръцката държава, независимо от различния териториален обхват и демографско положение на присъстващите мюсюлмански малцинства, показва липсата на интегрираност на тези малцинства, а не успех на някакви държавни програми за интеграция на мюсюлманските общности. И понеже реакцията, каквато и да е тя, а не липсата на реакция, от страна на човешките групи, насочена към жизненоинтересуващи я проблеми показват желание за развитие в съществуващата среда, то липсата на реакция показва съществуването на цял един паралелен свят със своята организация и цели.
Липсата на успех на гръцкия и българския народ да интегрират успешно мюсюлманските си малцинства като общности в стачно–революционните си народни действия, е най-ярката характеризираща прилика на двата народа, в полето на стачно–революционното народно битие. Този етнопсихологически недостатък катализира, бързо и мощно процеси вътре в мюсюлманските малцинства, които ще създадат най-впечетляващите събития от гледна точна на съвременната история на тези два православни народа.

***

СЪВРЕМЕННА МЛАДЕЖКА КУЛТУРА НА ЗАБАВЛЕНИЕ В ГРАДСКА СРЕДА

Рая Караламбева / ІІІ курс (2011), етнология

Съществен елемент от културата на всяко общество са начините на забавление и отмора. Забавленията са необходимо средство, чрез което индивидът отреагирва на напрежението, което натискът на социалната среда създава у него. Но въпреки че така дефинирано забавляването е индивидуална реакция и начините за неговото осъществяване зависят от индивидуалните предпочитания, тези начини в повечето случаи влизат в руслото на установени схеми, обособени в културата или субкултурата, към която се числи съответната личност. Изследването на тези схеми представлява интерес от гледна точка на това, че те оказват известно влияние върху облика на дадената култура или субкултура. В настоящата работа ще се спра на две явления – познати на българската съвременна градска младеж форми на забавление в градска среда, а именно – т. нар. пейка-парти и дръм съркъл.
Понятието пейка-парти навлиза в речника на българския гражданин в последните десетина години и означава събиране на позната приятелска компания в по-големите градове в градския парк или градската градинка с цел колективно забавление и почивка на открито. Самият израз пейка-парти произлиза от характерната дестинация – пейките в паркове, градинки, а понякога и детски площадки.
Пейка-партитата са частни инициативи на компаниите и организирането им зависи единствено от участниците в тях. Фиксирано време за тези мероприятия няма. Извършват се по всяко време на годината, седмицата и денонощието, но концентрацията им е по-голяма през пролетта и лятото, поради по-подходящите атмосферни условия; в края на работната седмица и уикендите, поради по-слабата ангажираност на хората в тези дни; следобед и вечер, по същата причина.
Подготовката за пейка-партито се изразява в уговарянето на времето, мястото и изходната точка за среща. В повечето големи градове подходящите места за събирания от този тип са определени и добре известни. В София това са основно: Борисовата градина, Южният парк, Докторската градина, градинките пред и зад НДК и др.; в Пловдив – фонтанът в Градската градина, „градинката до Конюшните на Царя” и др., във Варна – Морската градина; в Сливен – Градската градина; в Русе – кея и т.н.
След събирането на участниците на уточнената среща, всички целокупно се запътват към най-близкия магазин или будка, за да закупят желаните храни и безалкохолни напитки или бира (според най-разпространеното мнение „пейка без бира не върви”), или натоварват един от участниците със същата задача. Най-труден момент за пейка-партито е намирането на свободна/и пейка/и. Често пъти по-големи компании при наличие на свободни, но отдалечени пейки прибягват до реаранжирането им за свое удобство. Ако незаети пейки не се намерят, се търсят други удобни за сядане места като напр. парапети, постаменти на паметници, маси за пинг-понг и др. или се обикаля до освобождаването на някоя от заетите. След успешното настаняване настъпва същинската част на пейка-партито, изразяваща се основно в разговори, ядене и пиене, в отделни случаи и употреба на марихуана или други наркотични вещества. Евентуално към развлеченията могат да се включат и подходящи за парка игри с фризби, топка, федербал, тенис на маса и др. Озвучението не е задължително, но при желание и възможности участниците си го осигуряват сами с песни, акустични китари, тарамбуки, GSM-и или друга техника. Продължителността на пейка-партито зависи от компанията и може да варира от 1/2 – 1 час до повече от 4 – 5 ч. То приключва с разотиването на участниците в него, постепенно или с общо решение. След него могат да останат люспи от семки, празни опаковки и бирени бутилки, отпечатъци от обувки или надписи с маркер по пейките, но в много случаи боклуците се изхвърлят от самите участници, а проявите на вандализъм се изчерпват с надписите.
Тъй като пейка-партитата са частни събирания, числеността на вземащите участие в тях е малка –от двама до 10 – 15 души, по-големи компании са рядкост. Възможно е няколко различни компании да се слеят, в случай че част от участниците се познават или свободните пейки не достигат, но това зависи от самите компании. Сред хората, забавляващи се по този начин преобладават тези на възраст между 16-17 и 30 години, макар участници под и над тази възраст да не са изключения. С пейка-партита се занимават основно определени типове хора – представители на групите най-вече на метълите, рокерите, а също така и на смъкнатите, хипарите,[1] и подоб.  (тук ще цитирам още едно разпространено мнение: „чалгар на пейка-парти няма да видиш”).
Широката консумация на алкохолни напитки на обществените места, която е факт,  тревожи българските общини. Мерките, които предприемат грубо могат да се определят като: ограничаване чрез драстична забрана. Така например на 12.03.2009 се приема наредба за обществения ред на територията на Столична община, според която се забранява употребата на алкохолни напитки и други упойващи вещества извън определените по съответния ред места. През декември същата година Община Шумен излиза с предложение консумацията на алкохол по шуменските улици да бъде наказвана с глоби от 50 до 500 лв. Ефектът от този подход обаче е минимален.
Другият тип забавление, за който вече стана дума, е т. нар. дръм съркъл[2]. Това е форма, позната в цял свят. Зародила се в 80те – 90те години на ХХ в., в България тя навлиза в последните 5 г.
Както подсказва самият израз, дръм съркъл е всяка група изпълнители на тарамбуки и други перкусионни инструменти, свирещи в кръг. Понятието обаче е широко и обхваща и самата форма на неформални събирания на познати и непознати хора на откритите обществени места, съсредоточени около изпълненията на барабанни инструменти. Точно върху тези събирания ще спра вниманието си.
Дръм съркълът не предполага познанството между участниците в него в такава степен като пейка-партито. Организира се първоначално в определен/и ден/дни от седмицата, а в последно време, с набирането на популярност на социалните мрежи, датите за дръм съркъл се оповестяват чрез тях (социалните мрежи)[3]. Тъй като пак става въпрос за забавление на открито, времето за дръм съркъл отново е пролетта – лятото, когато е по-топло. Местата за тези събирания са също така установени и добре известни на евентуалните участници. Така напр. в София това е Градската градина, известна повече като „пред Народния”; в Пловдив – Тепетата, във Варна – входа на Морската градина и т.н.
Дръм съркълът започва със събирането на участниците в съответните парк, градинка и т.н., обикновено след 6-7 ч. вечерта, а през лятото и по-късно – след стъмване. Освен със задължителното изпълняване на различни ритми на тарамбуки и различни други налични инструменти, дръм съркълът се асоциира и с пой[4], разговори, танци под музикалния съпровод. Консумацията на бира и други алкохолни напитки в сравнение с тази при пейка-партитата е по-ниска, за сметка на по-високата употреба на марихуана или други наркотични вещества. Събитието продължава често пъти до късно през нощта, до пълното разотиване на участниците в него.
Числеността на събиранията от типа дръм съркъл зависи най-вече от организацията им. По-слабо организираните дръм съркъли могат да наброяват десетина души, докато при добре организираните броят на участниците надхвърля 20 -25 души. Възрастта им най-общо влиза в границите 17 – 30 години. Профилът им е сходен с този на любителите на пейка-партитата, но тук не са застъпени групите на метълите и рокерите; голяма част от тях са природозащитници. 
Тъй като употребата на алкохол при дръм съркъла е не особено висока, а природозащитниците пазят общинската собственост чиста, тези мероприятия не са посрещани с негативизъм от страна на градските административни органи. Самите участници в дръм съркълите често търсят помощта на общината за организиране на по-мащабни подобни прояви или други инициативи, свързани с подкрепяните от тях каузи.
Двете явления, които най-общо описах дотук, са факт от нашата действителност. И естествено излиза въпроса: защо те се появяват и съществуват като част от съвременната младежка култура на забавление в българската градска среда. Този въпрос, разбира се, е твърде сложен, но ще се постарая тук да му дам примерен отговор.
Най-напред ще обърна внимание на психологическия модел, съответстващ на възрастовата група на участниците в пейка-партитата и дръм съркълите, който, сам по себе си, е предразполагащ фактор за появата на подобни явления.
Вече посочените груби граници за възрастта на посещаващите този тип събития са 16-30 години. Това означава, че участниците са в етапа на своето късно тийнейджърство или на своята младост. Тези два етапа в съвременните индустриални и постиндустриални общества са свързани с най-важните жизнени самоопределения, с окончателното формиране на чувството за Аз, с процеса на сливане на личното Аз с другите, със създаването на план за живота и предприемането на стъпки към неговото реализиране, с формирането на трайни приятелства, с излизането от семейната среда и навлизането в по-голямата среда на общността и т.н. Всичко това предполага натрупването на напрежение  у индивидите, което трябва да се освободи.
Трябва също така да се отбележи, че към това естествено психологическо напрежение в българската съвременна среда се прибавя и едно друго напрежение. То бива породено от специфичните условия на Преход, а в последните 1-2 години и на Криза – упадък на предишната ценностна система, разрушаване на рамките, които са регламентирали обществото, налагане на „прекомерна” свобода. Често пъти се изразява в анархистични или нихилистични настроения сред младите.
Тъй като хората в посочените етапи от живота  са ориентирани предимно навън, към социалната среда, но все още изпитват известна несигурност, подходящи отдушници за натрупаното напрежение се оказват пейка-партитата и дръм съркълите, които осигуряват социални контакти и чрез колективното преживяване създават силно усещане за принадлежност към специфична група[5].
Но защо именно тези колективни забавления печелят все по-голяма популярност? Тук икономическият фактор има немалко значение. В големите градове, където са разпространени пейка-партитата и дръм съркълите, участието в спортни или социални дейности в доста от случаите е скъпо. Заведенията също са скъпи. Ето защо по-евтините храни и напитки навън, както и незадължителната консумация правят събиранията от разглеждания тип доста привлекателни от финансова гледна точка. Освен това, най-вече при пейка-партитата и в по-малка степен при дръм съркълите, акцент се поставя и върху излизането „на въздух” в зелените пространства, които в големите градове са малко и имат силна притегателна сила към техните жители. В  някои случаи тези събирания се явяват и своеобразен протест срещу т.нар. чалга култура, асоциираща се с посещения в заведения и най-вече дискотеки.
***
Макар по темата да може да се каже още много, тук ще завърша моето изложение. То няма претенциите да обхване тази все още недостатъчно изследвана проблематика в нейната цялост, а по-скоро да насочи вниманието към нея. Ето защо в заключение искам още веднъж да изтъкна защо подобни развлечения заслужават да попаднат в полезрението на изследователите.
Забавлението е част от живота на всеки един индивид. Начините на забавление, които набират голяма популярност в едно общество от индивиди и стават масови, се превръщат в част от културата на това общество. Често пъти това е и най-очебийната нейна част. Освен това, заемайки своето място не в изолирана среда, а в обективната реалност, тези забавления влияят и на други елементи от културата и често пъти стават фактор за възникването или модифицирането на други явления в същата.  Надявам се с това да съм изяснила защо те не трябва да бъдат подценявани.


[1] Метъли, рокери – названието идва от стила слушана музика; смъкнати – от стила на обличане, смъкнати дрехи, смъкнати дънки, панталони и т.н.; хипари – от популярната в цял свят хипи култура.
[2] Drum circle – (англ.) букв. барабанен кръг.
[3] Най-често това става чрез създаване на събитие (event) във мрежата facebook с информация за предстоящото събитие.
[4] Изкуството на въртене на огън.
[5] За групите, представяни от участниците в пейка-партитата и дръм съркълите вече стана дума по-горе.


* * *

ИДЕОЛОГИЧЕСКАТА ЦЕНЗУРА В БЪЛГАРСКОТО ИГРАЛНО КИНО
Исторически извори.  Методология на тяхното използване

Деян Статулов / докторант, Институт за изследване на изкуствата при БАН


До 1989 г. тезата за съществуването на цензура в българската култура и изкуство, и в частност киното, не беше обект на научноизследователска работа защото официалната позиция на управляващата партия (БКП) и нейните ръководни органи беше, че липсва такава. И доколкото я има тя е свързана най-вече с “борбата срещу остатъците от формализма, космополизма и натурализма”, или “буржоазното влияние на чуждопоклоничеството в областта на художественото творчество”.
            Основните източници за разработването на тезата на дисертацията са писмени документи (официални документи, мемоари и спомени), както и устни (разкази, спомени) на кинематографисти, работили активно в периода на социалистическата кинематография.
            Предвид целите на изследванията, важна задача е да се потърсят и открият официални документи, които да доказват „черно на бяло” наличието на идеологическа цензура и контрол над производството и разпространението на български игрални филми.
            Като основен извор за черпене на информация по темата са документите, които се съхраняват основно в Централния държавен архив (ЦДА) и отчасти - в Българската национална филмотека (БНФ). В Централния държавен архив се съхраняват официалните документи на архива на ЦК на БКП, Първичните партийни организации (ППО) към Творческите съюзи (главно Съюза на българските филмови дейци и на Съюза на българските писатели), както и протоколите от художествените съвети към Студия за игрални филми (СИФ) „Бояна” и Държавно стопанско обединение (ДСО) „Българска кинематография”. От архивите на ЦДА за нуждите на изследването са използвани и документи от архива на Министерството на културата и ГЛАВЛИТ (Главно управление по въпросите на литературата и издателствата). В Българската национална филмотека се съхраняват част от протоколите на Художествените съвети към СИФ „Бояна”, пълната периодика на специализираната филмова преса, както и изрезки на конкретни статии на филмова тематика (рецензии на филми, анализи, коментари на събития и др.) от широкия печат.  В БНФ се съхраняват и копия на всички български игрални, документални, научнопопулярни и анимационни филми, кинохроники, богат снимков архив и специализирани книги, и научни изследвания, публикувани през годините.
             Водещо място заема проучването на доскоро недостъпния архив на ЦК на БКП и главно на отделите „Агитация и пропаганда”, и „Култура и изкуство”. Като се следва основната тема на дисертацията, ще се определят и обяснят параметрите на идеологията и какви са били механизмите на контрол върху изкуството, като се намери доказателствен материал за това твърдение.
            През годините тези два отдела, независимо от промяната на името или управленската структура, отговарят за три главни задачи и отговорности:
а) да подготвят материали за редовното информиране на ЦК на БКП за състоянието и развитието на различните отрасли на изкуството и културата у нас;
 б) да подготвят материали за решения на ЦК в областта на литературата, музиката, изобразителните изкуства, филмовото и театрално изкуство;
в) да поддържат връзки с партийните организации при Съюзите на писателите и художниците и партийните организации при централните културни институти в столицата (театри, опера, симфоничен оркестър, „Българска кинематография” и пр.) и чрез тях да се подпомага ЦК на БКП в осъществяване на ръководството на културния фронт въобще.
            Предвид споменатите отговорности, изследването на документите на двата отдела е много важно, защото те са били част от цензурния механизъм за управление на идеологически контрол върху изкуството и културата, и в частност-българското игрално кино.
            Официалните документи, които бяха предмет на изследване, осветляват важни процеси от вземането на решения, свързани, както с производството на конкретен филм, така и с последвалото разпространение или изземване на копието от дистрибуторската мрежа (спирането на съответния филм). Вж. Приложение I
Други официални документи, с които се потвърждава тезата за наличие на идеологическа цензура в българското игрално кино са намерени в архивите на ДСО „Българска кинематография”, където видно от документите се е осъществявал най-големият контрол и следене на предписанията за идеологическа чистота.
Разбира се, освен официалните документи, са ползвани и други източници за набиране на информация по темата - лични документи, мемоари,  както и направените интервюта с преки участници в изследваните събития, а също и филмов архив, който довършва историческата картина на времето.
Както е прието, документите от личен произход изразяват субективната нагласа на участниците в конкретни събития. Техните (вече) далечни спомени доста често не се покриват с официалните документи, разминават се и със спомените на други преки участници, а много често избирателна памет прикрива факти, които злепоставят разказвача. Тук е най-голямото предизвикателство пред изследователя – да успее да пресее информацията и да съумее правилно да подреди ребуса, в контекста на обществено-политическия и културен фон на времето, с което работи. Това е процес на историческа реконструкция, в „която се извършва синтезиране на получените данни с вече наличните знания (интерпретиране, обяснения и т.н.), т.е. построява се своеобразен модел на изследваната историческа реалност”.[1] Като метод за конкретното изследване служи сравнителният анализ между различни разкази на очевидци на събитията и вече „навързаният” разказ/история да се наложи (проектира) върху официалните документи, с които авторът вече е работил. Сравнителният анализ се оказва от изключително значение като инструментариум и средство за постигане на една по-плътна картина на събитията, които се изследват. Този проблем съществува и при използването на мемоарна литература. В този извор отново се наблюдава (и това е естествено) личните наблюдения, впечатления и емоции на разказвача. Оценката за събитията понякога е крайно субективна, примесена поляризиращи настроения. За разлика от интервюто/беседа, в който авторът на настоящото изследване може да зададе конкретни въпроси, да насочи разговора в желана тема или коментар върху конкретен документ или факт, в мемоарната литература този своебразен диалог „автор-читател”, е пасивен. Изследователят  донякъде трябва отново (както при официалните документи) да влезе в релацията „субект на деянието-обект”, т. е „авторът на документа-съдържанието на документа”,[2] но отново да подложи фактите на обективен критически анализ. Затова и този извор на информация е най-малко използван за целите на изследването.    
Тук идва и проблемът със семантичният аспект на събираната информация. В хода на изследване съзнателно търсената информация по поставената тема „ражда” и друга „произволна”, която изследователят не е готов да използва. Това е явната и скритата информация. Пример с подобен проблем е едно интервю с известен кинокритик, бивш директор на Българската национална филмотека, който разказва за умишлено унищожени филмови архиви по препоръка на ГЛАВЛИТ. Тъй като повдигнатият въпрос е част от темата на дисертацията, авторът проучи всички налични архивни единици на ГЛАВЛИТ в ЦДА и последвалият анализ доказа с факти неверността на изказаната теза, която се тиражира в публичното пространство.
Друг писмен извор на информация, който все още е в процес на изследване, е периодичният и специализиран печат.
В архива на Българската национална филмотека (БНФ) се съхраняват всички отзиви и коментари, свързани с филми, и събития от света на киното в България и извън нашата страна. Властта използва пресата не само като средство за масова информация и пропаганда, но и възможен, и използван лост за контрол, натиск и назидание върху творците. В историята не само на българското кино, но и на цялата култура в България има десетки случаи, в които разправата с неудобните творци се е състояла първо на страниците на официозните вестници („Случаят „Тютюн”, филмите „Тревога”, „Кратко слънце”, „Една жена на 33” и др.). Това е бил още един от механизмите за сплашване и публично изобличаване на провинилите се. Гилотината на пресата не е български патент, но е бил добре използван. Именно това е и причината да се добави периодичният и специализиран печат, като извор на информация, и важен документ на времето.
Въз основа на посочените извори на информация, авторът търси причинно-следствените връзки и успява да изгради хипотезата за съществуването на идеологически контрол върху филмопроизводството в България в периода между 1944 и 1989 година. За съжаление/или щастие „скритата” информация продължава да извира и само желанието, и волята на изследователя да разкрие цялата картина на времето, дават мотивация да продължи в своята научна мисия.    
   


ПРИЛОЖЕНИЕ

Гриф: Много бързо!

КОМИТЕТ ЗА ИЗКУСТВО И КУЛТУРА
Управление на Кинематографията
Номер: 1365
10.11.1967 г.

До директора на Студията за игрални филми
Тук

Във връзка с изпълнението на годишната производствена програма на студията и съответно срочното завършване на игралния филм „Кит” на режисьор постановчика на филма, веднага след гледането му от Изпълнителното бюро на Комитета за изкуство и култура, бяха дадени следните указания за следните належащи поправки, без които филмът не може да бъде пуснат на екран:

  1. да се съкрати сцената с майката на капитан Меразчийски (Стоянка Мутафова);
  2. да се премахне блеенето и мученето, което е крайно грубо и натуралистично;
  3. репликата за хан Аспарух да падне;
  4. вулгарната сцена в началническия кабинет да се съкрати;
  5. безвкусно то показване на женска плът в телефонната кабина – да се съкрати;
  6. репликата за Елисавета, Гагарин и всякакви намеци за антитеза „социализъм-капитализъм” да отпаднат;
  7. пародийното пеене на „Мила Родино” да се съкрати;
  8. репликата, която произнася началника на рибната база (Димитър Панов) „аз империализъма събарям” да отпадне;
  9. да се съкрати до възможно най-големи размери образа на комсомолската секретарка;
  10. да се редактира основно финалната реч на Парушев (арт. Г.Калоянчев).

Режисьор постановчикът следва незабавно да започне работа по поправките с оглед срочното завършване на филма и отчитането му.

Главен директор на Кинематографията (подпис)

ЦДА, Ф. 404, оп. 4, а.е. 349, л. 115.


[1] Стоянов, Ж., Липсата на информация като източник на информация. – В: Личните документи като исторически извор. БАН, 1987, с. 79.
[2] Запрянова, А., Теоретично изворознание. Курс лекции.

* * *

ОБРАЗОВАНИЕТО ПО ВЪЗДУХОПЛАВАНЕ 
ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА 

Таня-Йоана Минкова /
докторант, Институт за исторически изследвания при БАН

Опити за летене са правени от учени и изобретатели от различни народи, на различни места. Първите резултати в тази област са с по-леки от въздуха летателни апарати. В края на XVIII в. (1783 г.), французите братя Монголфиери извършват първия полет с балон. В края на XIX в. граф Цепелин конструира първия проект за управляем аеростат (дирижабъл).
За истинско начало на развитието  на въздушния транспорт обаче може да се приема конструирането на по-тежки от въздуха летателни апарати. Това правят братята Райт в самото начало на  XX в. с изобретяването на самолета. Първоначално те намират приложение във военното дело.
Преди  Втората световна война използването на самолети за извършването на пътнически и товарни превози е ограничено. Постиженията на авиационната техническа мисъл, породени от нуждите на войната, намират голямо приложение след 1945 г. за организиране на т.нар. гражданска авиация[1].
Според съвременната наука за управление на човешките ресурси обаче, най-важният фактор за успеваемостта в едно управлението са хората или т.н. човешки капитал. Човешките ресурси са най-важните активи, които притежава една организация и тяхното ефективно управление е ключът към нейния успех. Казано с други думи, наличието на най-модерна техника или използването на добра материално–техническа база не са достатъчни за ефективното функциониране на дадена единица (в това число и военна), необходими са още добре обучени, правилно подбрани и квалифицирани специалисти. Колко много ни дели от далечните години на Балканските войни, а колко актуално звучи това твърдение за ефективност.
Приемайки човешкия капитал като движеща сила във войните, нека се върнем назад във времето и внимателно разгледаме образованието на балонистите и пилотите участници в Балканските войни и Първата световна война.
Освободена България се заема да догонва света по пътя на научния и техническия прогрес. Майстор по душа, българинът не гледа отстрани как другите летят, а сам търси пътя към небето. През 1892 г. в Пловдив се провежда световно изложение, където страната ни иска да покаже какво е постигнала за 14 години свободно развитие. Младата индустрия, традиционното земеделие, вековните занаяти показват своите постижения. Има и чуждестранни участници. Едни са дошли да видят, други да покажат. Сред дошлите да покажат е и френският въздухоплавател Еужен Годар. Той прави пред смаяната публика демонстрация със своя сферичен балон „Ла Франс”, зареждан с водород. За осъществяването на тези му издигания с балона той се нуждае от помощен екип и като такъв му е предоставен взвод войници от пионерната дружина (инженерния батальон). С тях са и двама млади офицери. Съдбата е решила имената им да влязат в историята на българското въздухоплаване и авиация. Подпоручиците Васил Златаров и Константин Кънчев завинаги свързват живота и кариерата си с небето. Там те се „заразяват” от неизлечимата болест „любов към небето” и остават свързани с българското въздухоплаване и авиация следващите няколко десетилетия.
След Пловдивското изложение двамата офицери  стават ревностни пропагандатори на идеята, че българската войска трябва да има свои въздухоплавателни поделения. Военното ръководство на страната в онези години е съставено от хора с напредничави възгледи за развитието на въоръжените сили и за начините на воюване. Те възприемат идеята, независимо че носителите й са млади офицери. И тогава държавите са пазели секретите на армиите си, а въздухоплаването се е смятало за нещо неподлежащо на споделяне. Нито Франция, нито Англия са съгласни да подготвят българи за въздухоплаватели. Петербургската Императорска въздухоплавателна школа приема един български офицер. Поручик Васил Златаров заминава за обучение в Санкт Петербург[2].
Васил Златаров е роден през 1869 г. в Русенския край, завършва гимназия в Русе, владее пет езика. Настойчив организатор, талантлив художник, той притежава и енциклопедически познания. През 1891 г. завършва военното училище и последователно служи в Русе, Шумен и Пловдив. Полетите с балона на Годар определят житейския му жребий. В Австрия отказват да го приемат на обучение по балонно дело, но през 1902 г. е приет във въздухоплавателната школа на Петербург[3]. На следващата година завършва с отличен успех обучението си. Завърнал се в България, той е назначен за командир на въздухоплавателната единица в столицата[4].
Събитие след събитие следват в българската авиация. През март и април 1912 г.  едни от първите български авиатори са изпратени на специализация във Франция, Германия, Англия.
През юни 1912 г. е основано българско аеропланно гражданско училище в Пловдив. Два месеца по-късно българският пилот Симеон Петров извършва полет със самолет в България. Самолетът е „Блерио[5].
Симеон Константинов Петров (род. 1 септeмври 1888 в Русе – умира през 1950 г. в София). Като поручик в 4-ти артилерийски полк е командирован (1912) да се обучава за пилот при фабриката „Блерио аеронотик” в Левалоа, Франция. Завършва през същата година[6].  
През месец март на 1912 г. българският „Военен журнал” в своя брой № 3 пише: „…Министерството на войната е решило през тази година да снабди Въздухоплавателното отделение с аероплани и да приготви за тях нужния пилотски и технически състав”[7].
Българското правителство започва да действа целенасочено за създаване на военна авиация. И с пълно право. Годината е 1912 и над Балканския полуостров витае призракът на войната. Противостоящите страни в бъдещия конфликт старателно се подготвят за неминуемото стълкновение. В рамките на тази подготовка  сред българските офицери от армията и флота е обявен конкурс за набиране на летци и техници за бъдещите български бойни самолети. От кандидатите се изисква както да са здрави физически и психически, така и  да имат добри познания по математика, физика и устройство на двигателите с вътрешно горене. На изпитите се явяват няколко десетки млади и способни офицери. От тях по бал Генералният щаб класира 17 човека, които ще заминат на подготовка зад граница. Времето е запазило за историята заповедта, с която е обявено класирането. Според Заповед № 170/ София, 3 април 1912 г. са обявени резултатите  от конкурсния изпит за пилоти-механици на аероплани, проведен при Военно-инженерната инспекция и допуснатите офицери са: поручик Сакеларов от Първа пионерна дружина, поручик Самсаров от Първи Софийски пехотен полк[8], поручик Петров от четвърти артилерийски полк, поручик Топракчиев от Първа пионерна дружина, поручик Богданов от Девети Пловдивски пехотен полк, поручик Милков от Двадесет и девети Ямболски пехотен полк, мичман втори ранг Ляпчев от флота, поручик Калинов от Шести  Търновски пехотен полк, поручик Манков от Втори пехотен Доростолски полк, поручик Попкръстев от Втори искърски пехотен полк, поручик Гюлемезов от Двадесет и четвърти Черноморски пехотен полк, мичман втори ранг Михайлов от флота, поручик Лулчев от Трийсет и шести Козлодуйски пехотен полк, поручик Стоянов от Шестнайсети Ловешки пехотен полк, поручик Митев от Втори кавалерийски полк, поручик Кикименов от Втори кавалерийски полк, подпоручик Атанасов от Трийсети Шейновски пехотен полк.
От класираните офицери  са сформирани няколко групи, които заминават в различни държави. Българското военно ръководство не желае да се обвързва само с една авиационна школа в тези първи крачки по пътя на изграждане на своите военновъздушни сили. Предстои зараждащият се вид въоръжени сили да се утвърждава, да получи правото на живот. Опит няма, не е доказано и превъзходството на едни самолети над други, поради което и в снабдяването с авиационна техника е проявен плурализъм. Обучението на летци и техници, както и доставката на материалната част се предвижда да става в и от Франция, Германия, Русия и Англия. Тази предвидливост в бъдеще се оказва добре дошла както  за възможността за преценка, така и по отношение на създадените връзки в тези страни. Бъдещият противник на България във войната - Турция, се обвързва само с Германия. Турците подготвят десетки пилоти, закупуват десетки самолети, но в решителния момент тези пилоти и самолети не се появяват в небето.
Българските офицери, обучавали се в различните авиационни школи в Европа, оставят най-добри впечатления със своята подготовка. В началото предубедени по отношение на „дивите ориенталци”, след време инструкторите им не могат да намерят думи да изказват възхищението си. Със своето трудолюбие, познания и бързина, с която овладяват авиационното дело, те предизвикват възхищение, което много скоро заменя високомерието на западните им учители и колеги[9].
Още през 1911 г. наши пилоти се обучават в Русия. Това са поручик Продан Таракчиев и Сотир Петров Черкезов. Те са и едни от първите наши пилоти. „Таракчиев, Продан Стоянов (род. 12 ноеври 1885 в Сливен - умира на 29 април 1957 г. в София). Като поручик в 11-и пехотен сливенски полк е командирован (1911) за обучение във Въздухоплавателната школа към Въздухоплавателния парк в Санкт Петербург. Завръща се преждевременно във връзка с общата мобилизация в България (септември 1912)[10].
От 1911 г. Сотир Черкезов учи със собствени средства в Общоруския аероклуб в Санкт Петербург. Завършва през 1912 г. [11]
През 1911 г. Военното министерство излиза с предложение за закупуването на общо 5 самолета: от Франция – един самолет„Блерио”, един Воазен и един Сомар, от Англия - един „Бристол, от Германия -  един „Райт”, за което през 1912 г. се отпускат 160 000 лв. За нуждите на войната се доставят и хангари за поддържане на самолетите в полеви условия – общо 5 броя френско производство.
Военното министерство предлага да се закупят съответните летателни апарати, но своевременно взема и  решение за подготовката на необходимите специалисти - летци и механици, в следствие на което през април 1912 г., след полагането на конкурсен изпит за обучение за летци в пилотско училище във Франция, са изпратени трима офицери - Христо Топракчиев, Симеон Петров, Никифор Богданов, и подофицер  Иван Платников – авиомеханик.
По същото време Радул Милков и Пеньо Попкръстев се обучават за летци в Германия, Иван Каролев за авиомеханик, а в Англия подпоручик Любомир Лулчев за летец и Димитър Ангелов за авиомеханик.
Във Франция се обучават и други 8 офицери за летци и един за авиомеханик. Сава Попов се обучава на собствени разноски и специализира на „Нюпорт”[12].
Благодарение на правилно взетите решение за закупуване на летателни апарати, както и на добрата организация и предприемчивия подход за разпределение и обучение на подбраните кандидати за пилоти в Балканската война българската авиация прави първите стъпки по бойното използване на самолета и оправдава надеждите на Главното командване. Бойната дейност на авиацията ни през Балканската война става школа за други европейски армии. Военните специалисти внимателно изучават и анализират опита на българските летци и го използват като основа за по-нататъшното разработване на проблемите за бойното използване на авиацията[13].
Но поражението във Втората балканска война се отразява негативно на икономиката и морала в държавата. Подемът в развитието на авиацията и въздухоплаването е пресечен. След обявената на 1 август 1913 г. демобилизация аеропланните и балонните отделения са сведени съответно в аеропланна и балонна роти от състава на Въздухоплавателния парк и заедно с прожекторно и автомобилно отделение образуват Техническа дружина към инженерните войски. Новото формирование е под командването на майор Златаров. Състоянието и възможностите му се определят основно от наличието на 8 добре подготвени пилоти и 10 изправни самолета. Явно това се оказва недостатъчно за нормалното функциониране на изграждащата се система, определяща наличието на въздушен потенциал, с помощта на който, използвайки предимствата на третото измерение, да бъдат изпълнявани задачи в интерес на армията. Особено внимание в този относително кратък мирен период е обърнато на подготовката на кадри и база за материално-техническото и тиловото осигуряване на нормалната летателна дейност. На летището край ж.п. гара София е изграден хангар, способен да побира 3 аероплана. Пак там започва да функционира аеропланна работилница, където са ремонтирани първите 2 FarmanVII и „Albatros”.
Започва да се формира и друг важен компонент от общата система, способна да генерира въздушна мощ, която намалява зависимостта на страната от чуждите авиационни школи. През 1914 г. са заложени основите на първото аеропланно училище в България[14]. То трябва да подготвя пилоти, наблюдатели, механици и монтьори за нуждите на българската авиация по време на Първата световна война. Отначало училището действа на споменатото летище до ж.п. гара София, а по-късно - през 1915 г., е развърнат нов учебен център на летище Божурище, оборудвано с хангари и помощни сгради за персонала и обучаемите. След медицински прегледи за летци се обучават  офицерите Манчо Манов, Иван Миланов, Марко Първанов, Димитър Минков и Асен Агов, поручик Владимир Балан и фелдфебел Христо Димитров. За техен инструктор е нает по договор италианецът Джовани Сабели, който работи като такъв до  юли 1915 г. (отпътува за Италия, за да вземе участие в бойните действия срещу австро-унгарската армия, след като страната му се включва във войната)[15].
Едва на 14 октомври 1915 г. е предприет първият опит за участие в бойните действия от аеропланното отделение. Планира се едновременен разузнавателен полет с участието на 5-те самолета в района на Пирот, където настъпва Първа пехотна софийска дивизия.
На 18 октомври (1915) балонът „Солун” отново е издигнат, за да коригира огъня на нашата артилерия. Въпреки противниковия обстрел капитан Казанджиев изпълнява успешно задачата и посочените цели са подавени. Балонното отделение е изтеглено в Ниш и остава там до началото на 1916 г.
Следващите дни започват да пристигат на летище София първите 6 от поръчаните 12 нови разузнавателни самолета L.V.G. С-II. За да започне подготовката на пилоти и наблюдатели, е взето решение да бъдат приучени на новата техника в Аеропланното училище, за чийто началник на 22 октомври е назначен капитан Симеон Петров. В първата група са приети 7 пилоти и 9 наблюдатели. Инструктурската дейност е поверена на германския пилот Франке. Новият самолет е усвоен за по-малко от месец, но поради тежките метеорологични условия и бързото развитие на бойните действия те не вземат участие в бойни полети през зимния сезон. Новата техника не повишава значимо потенциала на бойната авиация в качествено отношение. Единственото предимство е в наличието на наблюдателска картечница „Маdsen”, а за някои от машините и пилотска „Parabelum”. За сметка на това бойният радиус е значително по-малък от този на „АlbatrosB-I.
Успоредно с подготовката на нови пилоти и наблюдатели от втория  випуск през май от Германия започват да пристигат първите от поръчаните 13 самолета „Otto” С-1 и два змейкови балона. За там заминават 22-ма военнослужещи, които са част от щатния персонал на формиращата се във Варна водосамолетна станция[16].
На 14 ноември 1915 г. пристигат четири водосамолета. По това време край Варна немците вече са създали водосамолетна станция (хидропристанище). Щабът на българския флот планира обучението на персонал за наше хидропланно ядро за българския морски флот. За тази цел са назначени офицери и подофицери, които да помагат на германските морски авиатори и – което е по-важно – да се учат от тях.  За началник на тази команда бъдещи морски авиатори е назначен флотският офицер лейтенант Преслав Ляпчев[17].
Но само желание не стига, нужни са и системни занимания. А те могат да се добият в реномирани заведения. Германците  са благосклонни да помогнат. През месец май 1916 г. Преслав Ляпчев, мичман  I ранг Сава Иванов и 13 души от командата – 4 пилоти, 4 наблюдатели, 4 механици и един метеоролог, заминават за немския град Нордернай, за да усвоят опита на тамошните пилоти, наблюдатели и механици–монтьори.
По-късно специализацията се води и в градовете Лист на остров Зилд  в Кил, Пуцинг, на остров Рюген, Манхайм (в заводите „Бенц), Щутгард (в заводите „Мерцедес”), Щралзунд. Практическите занятия с българските момчета се водят в пристанищните градове Вилхелмсхафен, Лист, Варнемюнде и Щралзунд.
Изключително взискателните немци създават много добри условия за обучение. Всеки от българите има свой „самостоятелен” учител и по теория, и по практика, нещо което е можело да се очаква от организаторите, защото предварително било ясно, че определеното време на курса е кратко. Заниманията се водят по много напрегната програма. Пребиваването на българите е свързано и с една голяма горчивина – през юли 1916 г. в щаба на нашия флот пристига печалната вест, че в Нордернай, по време на полет с хидроплан е загинал Преслав Ляпчев заедно с немския си учител; причината остава неизвестна. На мястото на Лапчев за Германия заминава лейтенантът от флота Иван Михайлов.
През октомври 1916 г. по-голямата част  от българите се завръщат, води ги Сава Иванов. Във Варна те започват работа  в германската хидростанция. Българска все още няма, но създаването и предстои – на брега на Варненското езеро.
Авиацията на флота търпи бързо развитие. Германците подаряват на страната ни четири хидроплана тип „Фридрихсхафен” и „Румплер”, както и нужните спомагателни материали. През май 1917 г. българската водосамолетна станция е обявена за самостоятелна. За неин началник е избран Иван Михайлов.
На 7 юни 1917 г. за германските градове Пуцинг и Данциг е изпратена нова група морски летци. Техният брой е отново 13 – 4 пилоти, 4 наблюдатели  и 5 механици-монтьори, заедно с инженер-механика мичман Георги Ненов. Целта е да следват в авиаторските морски училища. Броят не е случаен, т.к. се използва старата схема на обучение, но срокът е увеличен на цяла година[18].
Стажантите се обучават поединично. Това ги лишава от възможността да контактуват помежду си и да прекарват свободното си време заедно – изключително полезен педагогически метод за съсредоточаване и за усъвършенстване на езика и специалността. Всички механици имат достъп до най-реномираните за времето си машиностроителни заводи – „Мерцедес”, „Бенц” и „Румплер”.  През август в Данциг и Пуцинг са изпратени още двама пилоти – Лефтер Ангелов и Цончо Джуров – за обучение специално на едноместните боеви хидроплани, предназначени за преследване[19].
Може да се направи извода, че подготовката на пилоти, наблюдатели, механици и монтьори за нуждите на българската авиация по време на Първата световна война на летище Божурище, както и подготовката на морските авиатори в чужбина се извършва изключително със съдействието на германски специалисти. Съоръжаването на летище Божурище с материално-техническа мощ става също с подкрепата и участието на Германия. Германците подаряват на страната ни и четири хидроплана тип „Фридрихсхафен” и „Румплер”, както и нужните спомагателни материали.
През близо трите години участие в Първата световна война българската авиация използва 88 бойни самолета, пилотирани от 25 пилоти, които реализират 1272 бойни полета за въздушно разузнаване, нанасяне на удари и прикритие на земни обекти от противника. В условията на постоянно количествено и качествено превъзходство на противника българските летци не се колебаят да изпълняват оперативни  разузнавания на пределния  радиус и таван на самолетите. Балонните отделения действат активно 162 бойни дни, показвайки въпреки остарялата материална част висока бойна ефективност в условията на позиционна война.
Претърпялото военно поражение на Царство България поставя страната, и в частност нейната авиация, в изключително тежко положение. Ньойският мирен договор, подписан от министър-председателя Стамболийски на 27 ноември 1919 г., постановява практическото преустановяване на съществуването на българското въздухоплаване[20]. По силата на този договор българската държава се лишава от правото да притежава авиация и управляеми въздухоплавателни летателни апарати.


[1] Мутафчиев, Л., Основни въпроси на икономиката на въздушния транспорт. С., 1995, с. 11.
[2] Бориславов, И., Р. Кирилов, Самолетите на България (от Блерио до Месершмит). С., 1996, с. 6-7.
[3] Георгиев, Хр., Г. Йолов,  Към небето. В., 1997, с. 23.
[4] Пак там.
[5] Пак там, с. 29.
[6] Танчев, Ив. Българи в чуждестранни военноучебни заведения (1878-1912). С., 2008, с. 174.
[7] Бориславов, И., Р. Кирилов, цит. съч., с. 9
[8] Пак там.
[9] Бориславов, И., Р. Кирилов, цит. съч., с. 10-11.
[10] Танчев, И., цит. съч.
[11] Пак там.
[12] Машков, М., И. Ждраков, Д. Даков, С. Младенов, Петков И., История на Българското въздухоплаване и гражданската авиация. С., 1992, с. 10-11.
[13] Илиев, И., Творчеството на българите при използването на самолета през Балканската война. С., с. 164.
[14] Недялков, Д., Българската авиация в Първата световна война. С., 2006, с. 110.
[16] Пак там, с. 113.
[17] Георгиев, Хр., Г. Йолов, цит. съч., с. 31.
[18] Пак там, с. 31-32.
[19] Пак там.
[20] Недялков, Д., цит. съч., с. 125-126.