Младежки форум - 2011: Част втора

Младежки форум по интердисциплинарни проучвания - 2011
Трети колоквиум : Език, култура, идентичност


  • Проведен на 18 май 2011 г. 


Доклади
от Второ заседание 



БЪЛГАРСКИТЕ ВОЙНИЦИ В УНГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Полина   Тодорова / ІV курс (2011)

България се намесва във Втората световна война след подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. и става съюзник на страните от хитлеристката Ос. Тя обаче не участва във военни операции за разлика от другите сателити на Германия, като Унгария и Румъния. Независимо от тази позиция България не е пощадена от държавите от антихитлеристката коалиция: в края на 1943 г. и началото на 1944 г. София и други градове в страната са подложени на бомбардировки от авиацията на САЩ и Англия. На 5 септември 1944 г. последва обявяване на война и от страна на СССР, а на 8 септември части на Червената армия прекосяват от север българската граница. Тяхното присъствие улеснява правителствената промяна в страната, извършена на 9 септември 1944 г. Съставено е правителство на Отечествения фронт, което предприема незабавни мерки за действия срещу хитлеристка Германия, след като на 8 септември 1944 г. кабинетът на К. Муравиев й обявява война. По силата на Крайовския договор 1944 г. Югославия дава съгласието си за преминаване на части от българската войска през нейна територия като съставни части на Червената армия. България участва със свои войскови части в окончателния разгром на хитлеристка Германия през есента на 1944 г. и пролетта на 1945 г., за да даде своя принос за победата над фашизма и така да избегне надвисналата над нея опасност от нова национална катастрофа. 
Новото правителство на ОФ взема решение България да се присъедини на страната на съюзниците от антихитлеристката коалиция. През октомври с. г. е мобилизирана 65-хилядна армия, която веднага се включва в бойните действия. Воюва се на територията на бивша Югославия и Унгария.
На 22 ноември 1944 г. командващият Трети украински фронт маршал Толбухин подписва директива за съсредоточаване на Първа българска армия западно от Белград. След малко повече от месец, на 30 декември е изпратена нова директива до командващия ген.-лейт. Владимир Стойчев за прегрупиране на пълния състав на армията му в Унгария в района западно и югозападно от гр. Печ и за организиране на отбраната по северния бряг на р. Драва “по фронта Болхо-Барч-Фелшьосентмартон-Гордиша”. Наредено е щабът на Първа българска армия от 10 януари 1944 г. да се изнесе в Сигетвар, където е настанен в сградата на Унгарската национална банка.

Българската помощ за възстановяването на унгарската икономика

В началото, когато българските войници, преследвайки хитлеристите, стъпват на унгарска земя, населението на Унгария гледа недоверчиво на тях. Но това недоверие бързо е разсеяно.
В сборника си “Унгария във Втората световна война” Ищван Равас пише: “В Южното Трансдунавие българската военна администрация функционираше като окупационна власт, но за българите в паметта си населението запази най-малко лоши спомени.
Официалните власти посрещат българите благосклонно. Надяват се да получат съдействие при изграждането на новия живот. Към началото на 1945 г. около 90% от промишлените предприятия в Унгария са напълно или частично разрушени. Голяма част от оцелелите предприятия работят с непълен капацитет, а други са затворени. Добивът на нефт не може да задоволи и най-елементарните нужди. Не достигат каменни въглища, 63% от транспорта е извън строя. Селското стопанство работи почти само за хитлеристката армия. В хода на войната Германия заграбва от Унгария около 40% от националните богатства на страната, поставяйки я в изключително тежко положение.
Всъщност съсредоточаването и действията на Първа българска армия в Южна Унгария са свързани и със съживяването на местната икономика. Когато армията достига областта Бараня и гр. Печ, мините в областта, които преди войната са осигурявали 99,98% от добива на въглища в страната, не работят. С българска и съветска помощ те постепенно започват работа. По непълни данни интендантството на Първа българска армия поправя и използва 38 мелници за брашно, 2 фабрики за консерви, 3 фабрики за растително масло, част от продукцията на които отива за нуждите на местното население. С общи усилия български и унгарски специалисти възстановяват и пускат в експлоатация опожарения завод “София” в областта Бараня. Български войници поправят с български материали водохранилището на Нагиканижа. В Сигетвар, благодарение на осигурена от българите суровина, заработват кожарската и консервната фабрика. С български камиони се докарват хранителни продукти за жителите на Нагиканижа, Печ, Сигетвар и Сентльоринц.
Строителна група от български войски съвместно с унгарци поправя десетки километри жп линии, 25 моста по тях, 3 коловоза, стрелки, разчства жп гари. Инженерните подразделения от 11 пехотна дивизия задружно с унгарците разминират от януари до април 1945 г. ниви в много селски райони, постройки и пътища между Харкан, Дравасаболч, Вилан и Гордиша.
Български свързочници възстановяват 1000 км телеграфно-телефонни линии, превозват и поставят 1820 телефонни стълба, монтират 830 км телефонен кабел. Разминират в района на с. Местенгьо 60 дка ниви. На населението от селата Ихарошберейн, Михалд, Белезена и Шеменхаза предоставят добитък и коли за извозване на семена, за оран и засяване. Заради това, както пише и Йожеф Езреке, “селското население ги посрещаше сърдечно.” По молба на местното население от района на Капошвар войните от 4-ти корпус зариват по-голяма част от окопите, огневите позиции и други землени съоръжения в района, за да може земята да се обработва.
Като обобщава значението на българската помощ за унгарското селско стопанство през време на Втората световна война, Янош Бубаи пише: “Без помощта на българите голяма беда щеше да сполети населението... през есента на 1944г. не беше извършена почти никаква земеделска работа. Ако това не станеше през пролетта, областите Шомод и Зала щяха да бъдат застрашени от глад, но това не стана благодарение на българските войници.”
Въпреки големите затруднения по изхранването, които изпитват унгарците, при нужда те активно и от сърце помагат на българските войници. Селяните от Дравасаболч, Гордиша, Мат, Кемеш и др. По време на боевете край Драва през март 1945 г. предоставят храна на войниците и полагат грижи за ранените бойци.
Медицинският персонал, лекарствата и болниците в Унгария не достигат. Тиловите органи на Първа българска армия разпореждат да се оказва здравно съдействие на унгарското население.
Виктор Нюлаши от Капошвар разказва за очния лекар д-р Иван Иванов от Бургас, който лекувал безплатно болните. Янош Келемен от с. Дравасаболч си спомня за българския лекар, излекувал го в Шиклош. Съселянинът му Лайош Якаб пише, че бил ранен от шрапнел и дължал живота си на българските си приятели.
Първоармейци съдействат и с ветеринарна помощ. Селянинът от областта Зала Антал Гьорвари съобщава, че през пролетта на 1945 г. в селото му избухва епидемия по свинете. “Нашите български приятели разбраха мъката ни и обещаха да ни помогнат. Един офицер замина ... във Виена и два дена по-късно някой пристигна с военния влак и донесе ценния серум. По този начин чумата по свинете беше спряна и стотици животни бяха спасени.”
Затрогващо е отношението на унгарското население към изпадналите в беда български войници. Например, сутринта на 1-ви април 1945 г. хитлеристи разстрелват двама пленени български войници близо до железопътния кантон западно то с. Денекеш. Кантонерът Янош Борош и жена му прибират труповете и установяват, че единият – Христо Динев от с. Дъбово, Казанлъшко, е още жив. Оказват му първа помощ и войникът оживява.
Унгарците оказват помощ на тиловите служби и учреждения в армията. В някои армейски  болници унгарки работят като доброволки - сестри и болногледачки. В армейските болници на Печ, Сигетвар, Мохач, Капошвар, Харкан и Шиклош се трудят повече от 250 унгарки и унгарци. Много семейства се грижат за ранени български войници по домовете си.
Унгарското население най-масово и най-продължително време участва в подготовката на отбранителните позиции при р. Драва. Много български съединения изпращат на разузнаване смесени групи от българи и унгарци, а често и само унгарци.

Дравската епопея: хроника на героизма на българския войник

На 6 март 1945 г. започва Дравската отбранителна операция на Първа българска армия. В същия ден започва и Балатонската отбранителна операция на 3-и украински фронт. От всички операции Дравската е най-ожесточена и кървава. Българските войници се изправят срещу три немски дивизии, настъпващи в района на Надатад-Херешне в опит да създадат предмостие на северния бряг на р. Драва. Тя е част от отбранителната Балатонска операция на Червената армия от периода от 6 до 21 март 1945 г. Хитлеристкото настъпление има за цел да отвлече главните съветски сили от Берлин, да обкръжи и унищожи 57-а съветска и Първа българска армия и да достигне река Дунав. Вермахтът нанася три удара: основния е между езерата Балатон и Веленце по направление на Дунафьолдвар; друг - срещу силите на 57-а съветска армия и българската 10-а пехотна дивизия по направление на Печ и трети - през Драва, при Долни Михоляц, срещу 4-ти български корпус, и при Валпово срещу 3-та югославска армия. Пробивът по направлението на главния удар е спрян от съветските войски на 15 март. Настъплението в стика между 57-а съветска армия и българската 10-а пехотна дивизия е спряно с помощта на 12-а пехотна дивизия. Опитът за подновяването му е спрян на 10 март. В района на Долни Михоляц хитлеристките войски успяват да форсират Драва и да създадат предмостие с дължина 18-20 км и дълбочина 5-6 км. Тяхното настъпление е преустановено с помощта на две дивизии от 133-ти съветски корпус. От 12 до 19 март, след ожесточени боеве при селата Дравасоболч, Дравапалконя, Дравачехи, с помощта на 16-а пехотна дивизия предмостието е ликвидирано, войските на Вермахта са отхвърлени на юг от Драва и отбраната на българите в участъка е стабилизирана. До 21 март, с помощта на български и съветски части, 3-та югославска армия ликвидира предмостието при Валпово. Успешното провеждане на Дравската операция проваля настъпателните планове на Вермахта, спомага за създаване на условия за настъпателната Виенска операция на Червената армия и по този начин ускорява края на войната. Победата при Драва допринася и за бойния престиж на българската армия. По време на Дравската отбранителна операция (6-19 март 1945г.) боевете се водят главно на територията на областта Бараня, на северния бряг на р. Драва. Особено ожесточени са те при Дравасаболч, Дравапалконя, Дравачехи, Гордиша, Тешенфа, Сапорца. След немския удар започва възстановяване на отбраната по северния бряг на р. Драва.
В боевете от 6 до 11 март 1945 г. при Яко, Чекел и Препощ се отличават със своя героизъм бойците и командирите от 31-ви пехотен полк. Пример за това дават бойците от бронеизтребителния взвод на подпоручик Трифонов, които в борба с танковете на противника загиват, но не отстъпват позицията си и осигуряват оттеглянето на другарите си пехотинци, а подпоручик Трифонов загива под веригите на танка. Мястото на падналия командир се заема от помощник-командира и с рядка упоритост и себеотрицание взводовете и ротите отстояват позициите си. Като помощник-командир на рота от 12-а дивизионна инженерно-щурмова дружина Иван Нейков Митев поддържа духа на войниците.
При офанзивата на 6 март с група войници пленява 5 противникови войници, за което е награден с орден "За храброст" lV ст. Мерач на лека картечница във 2-ра дружина на 31-ви пехотен полк е ефрейтор Иван Петков Иванов от с. Голяма Смолница, Добричко.
Особено тежки и решаващи са бойните действия на полка на 7 март 1945 г. при с. Кишбайом. Силистренци защитават всяка педя земя, упорито отбраняват позициите си, задържат и отбиват напора на противника, но боеприпасите им започват да се изчерпват. Тогава Иван Петков, макар и тежко ранен, успява да задържи с огъня на леката си картечница напредването на противника. Изпълнил дълга си пред родината, "добруджанският Матросов", както го наричат другарите му, умира като герой от загубата на кръв от раните си. Награден е с орден "За храброст" за себеотрицание в името на дълга.
На 7 март при контраатака на 31-ви пехотен полк в посока на с. Баньбайом 2-ра дружина е атакувана от превъзхождащ противник. Поради силния противников огън бойците не могат да надигнат глави и започват да понасят жертви. Командирът на 2-ра тежкокартечна рота подпоручик Златко Христов Минев от с. Крамолин, Севлиевско, виждайки това опасно положение за дружината, "сам грабва една от картечниците, отива към застрашения фланг и открива точен огън по настъпващия враг. Храбрият картечар командир е ранен два пъти, но не напуска поста си." Кавалер на орден "За храброст" IV ст. от първия период на войната, сега за проявената от него лична храброст и за бойно отличие е повишен в чин "поручик".
В боевете при Кишбайом на 7 март се отличава със своето безстрашие и хладнокръвие командирът на взвод в 4-а рота кандидат-офицерът Юрдан Иванов Георгиев от гр. Силистра. В критичния момент на боя една от картечниците замлъква, Георгиев застава зад нея и открива огън по противника. Въпреки че е ранен, той продължава да командва взвода си и нанася тежки загуби на врага. За проявеното себеотрицание е награден с орден "За храброст" lV ст. На 9 март северно от шосето Чекел - Кишбайом е изпратен наблюдателен пост в първата линия на нашите окопи под командата на доброволеца Борислав Петров Русев от гр. Варна, за да наблюдава дейността на противника в този участък. На 10 март противникът започва обстрелване с масов артилерийски и минен огън, но наблюдателят продължава да съобщава видяното от него, дори сам той открива огън и ранява няколко войници. Русев взема като "трофей" изоставената от тях лека картечница. За проявена храброст и героизъм 19-годишният доброволец е награден с орден "За храброст" lV ст.
Пак тогава противникът атакува с превъзхождащи сили ротата от 31-ви пехотен полк на подпоручик Каню Митев Латев от с. Черногор, Хасковско. Прониквайки в окопа на лявото отделение, врагът залавя намиращите се там войници. Виждайки това, подпоручик Латев се нахвърля върху противника и освобождава другарите си, но е убит. Посмъртно е награден с орден "За храброст" lV ст. Като командир на рота от 31-ви пехотен полк, поручик Стойко Стоянов Купенов смело върви начело на ротата си, сломявайки съпротивата на врага. В боя при Кишбайом на 10 март е тежко ранен, но продължава командването на ротата, с което си спечелва името "герой на полка". Награден с орден "За храброст" lV ст.
Смел в решенията си и твърд в изпълнението им е кандидат-подофицерът Радослав Александров Радославов от с. Страшимирово, Варненско. На 13 март 1945 г. е изпратен в разузнавателен патрул, западно от с. Чекел. При оттеглянето на патрула е ранен, но въпреки това спасява живота на свои другари, донася ценни сведения за състава и разположението на противника, за което е награден с орден "За храброст" V ст. На 13 март с. г. 4-а рота от 32-ри пехотен полк заема участъка югозападно от с. Чекел, Унгария. Към нея се числи ст. подофицер Георги Димитров Кайраков от с. Челник, Ямболско. Същия ден е изпратен патрул с разузнавателна задача, при чието изпълнение е обграден от противника. Виждайки критичното положение, подофицер Кайраков се хвърля напред и спасява ранени другари. За проявено себеотрицание и саможертва е награден с орден "За храброст" lll ст.
След четиринадесетдневни боеве е ликвидирано немското предмостие на левия бряг на река Драва срещу Долни Михоляц. С това завършва Дравската отбранителна операция на Първа българска армия.

На 25 март в щаба на Първа българска армия започва конкретна подготовка за Мурската настъпателна операция с кодово название “Балкан”.
Успешните отбранителни действия създават условия пред нашите и съветските войски да преминат в настъпление. От 29 март до 14 април Първа българска армия провежда Мурската настъпателна операция като съставна част на Виенската настъпателна операция на Втори и Трети украински фронт. Задачата на нашата армия е във взаимодействие с 57-а съветска армия да разгроми противостоящия противник и за 5–6 дена да овладее района южно и югоизточно от Нагканижа. В тези действия могат да участват четири пехотни дивизии (8-а, 10-а, 12-а и 16-а), отново поддържани с артилерия и авиация от Трети украински фронт. Другите две дивизии (3-а и 11-а) остават заедно с Трета югославска армия да отбраняват р. Драва.
Настъплението на Първа българска армия се развива успешно. Тя пробива укрепената линия „Маргит”, форсира последователно канала „Принципалис” и р. Мур и като преследва оттеглящия се противник, достига рубежа Велики Ког, Ястребци, Витан, Шаловци. Тук, след около 100-километрово вклиняване, настъплението на армията е спряно. Изчерпали настъпателните си възможности, и нашите, и съветските войски преминават временно към отбрана. В началото на май оперативно-стратегическата обстановка се променя бързо. На немскофашистките войски не остава друго, освен да започнат оттегляне на запад. Това позволява на Първа българска армия да премине в преследване с всички сили и средства. За няколко дни тя се вклинява на 150 км и се среща с настъпващите от запад английски войски.

Паметта на поколенията: съдбата на българските военни гробища в Унгария

По време на бойните действия на територията на Унгария, където се сражава Първа българска армия, загиват 3483 български войни. Всички те са били погребани по ниви и по черковни дворове, по площади, навсякъде, където са водени бойни действия. Това са 6 района и 54 населени места в Унгария. През 1946 г. общината на Печ предоставя специален парцел в центъра на града, където да се издигне паметник-костница с имената на всички загинали по време на военните действия в Унгария български войни. Министерството на войната, с помощта на местното население, издирва костите на загиналите български войни и ги препогребва в по-големи общи гробища и братски могили. Днес на територията на 3 унгарски области - Бараня, Шомод и Зала, има 17 български военни гробища. Най-голямото от тях е край Харкан, издигнато от унгарския народ като израз на признателност за проявения героизъм на първоармейци в Дравската епопея. Открито е официално на 23 септември 1956 г.
Гробището край Харкан е и най-голямата българска територия на унгарска земя, която за вечни времена ще се населява от 1475 бойци и офицери - българи.
Останалите български гробища се намират в с. Лабод, област Шомод - 312 души, и в град Печ, където заедно са погребани български, съветски и югославски бойци. Според изследователя Александър Гюров, мястото на погребението с безспорна сигурност може да се установи при 2485 души; други четирима - са препогребани в България; не са уточнени гробовете на 881 войни.
За уреждането и поддържането още от самото начало се грижи Отделение “Военни музеи, паметници и гробове” при българското Министерство на войната. Първоначално то назначава т. нар. районни пазачи от живеещите в Унгария българи, а след 1955 г. Централното българско военно гробище в Харкан се охранява и от унгарски пазач. Обединяването на българските военни гробища трае повече от 4 години.
Мемориалният комплекс “Българско военно гробище - Харкан” е разположен в малък парк в северните покрайнини на града, който се намира на около 240 км южно от Будапеща и на около 8 км северно от р. Драва, по която преминава границата с Хърватия. Там са положени тленните останки на 1439 първоармейци. Преобладават войци и командири от 11-и Сливенски, 24-и Черноморски и 29-и Ямболски пехотен полк на 11-а пехотна дивизия и от придадените й поделения, от 57-и Беломорски, 58-и Гюмюрджийски и 59-и Пирински пехотен полк на 16-а Беломорска пехотна дивизия и придадените й поделения, от 41-ви пехотен полк на 11-а пехотна дивизия.
Оформянето и разширението на гробището минава през два етапа. Първоначално в него са погребани 684 първоармейци, а до първото “официално” откриване на 3 Ноември 1951 г. те вече са 701 души.
Днешното гробище е изградено през периода 1955-1956 г. и повече от 40 години за него са полагани системни грижи. То е посещавано често и от групи от България; тук се провеждат и военни ритуали в памет на загиналите герои. След промените в началото на 90-те години гробището е изоставено, закрит е и създаденият през 1955 г. музей на Първа българска армия, а първоначалната скромна експозиция е изложена в две малки зали на първия етаж в крепостта - замък в гр. Шиклош, където през войната са били разквартирувани командването и щабът на 24-ти Черноморски пехотен полк. През 1976 г. в Харкан е открита втора, вече разширена, експозиция на музея на Първа българска армия. През 2003-2004 г. българският военен аташе в Унгария съвместно в дирекцията “Международно сътрудничество” на Министерство на отбраната в рамките на програмата “Войнишки паметници” извършва основен ремонт на гробището. Важно съдействие оказва и Главна дирекция “Военноисторически институт и музей” към Министерство на отбраната на Унгария. След десетилетия забрава най-после българската държава започва възстановяването на българската историческа памет, свързана с военните паметници извън родината. Възстановеното гробище в Харкан, осъществено със съдействието на унгарските власти, в този аспект може да служи за модел по отношение на грижата за българските светини извън родината. 

Използвана литература
Градски архив – Надканижа, д. ”България” – 1 БА, оп.7; ЦВА, ф. 49, оп. 2, а.е. 520.
Годо, А., От Драва до Мур. С., 1971.
ВИА, Будапеща, д. “България” – 1 БА, оп. 7.
Радев, С., Дружба, С., 1974.
История на България, том 3, БАН, 1982.
Коев, Станислав, Най-успешната отбранителна операция през Отечествената война http://www.blitz.bg/article/17227
Николов, Емил, Една войнишка чанта разказва http://emilnikolov.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/03/14/edna-voinishka-chanta-razkazva.510764
Гюров, Ал., Наследството на столетията. С., 2003.
Антонов, Иво, По пътя на славата - Български Военни Гробища от Втората Световна Война. -  Военноисторически сборник, 2005, № 2.  
Пушкаш,  А. И., Очерки новой и новейшей истории Венгрии. М., 1963.
http://www.lostbulgaria.com/
* * *

ЧЕРВЕНИЯТ ПИПЕР – ЕДИН УНГАРСКИ СИМВОЛ

Биляна Младенова / ІV курс (2011)


Унгарците действително са големи патриоти, чиито патриотизъм произхожда от различни области на живота им. Аз лично намирам за много интересни различните им форми патриотизъм, с които те се гордеят. Затова и започнах това проучване.
Съществува всякакъв вид гордост: историческа, личностна, производствена, гастрономическа и пр. Но проучването на всяка една от тези области би било твърде обширно, затова се концентрирах само върху една: гастрономическата. Защото гастрономията обрисува лицето на дадена страна; тя е свързващото звено между културата и храната.
Винаги съм намирала унгарската кухня за изключителна и след кратко размишление стигнах до извода: трябва да има нещо, което я отличава и я прави такава, каквато е. Тайната съставка се оказа колкото проста, толкова и съществена: пиперът.
Пиперът в Унгария е нещо наистина специално. За повечето хора той е просто подправка, която използва и прибира в шкафа, но за един унгарец тази подправка е  един от символите на културата им, символ на унгарщината и истински „хунгарикум”. Понятието „хунгарикум” се използва за обозначаването на такива неща, които са типични само за Унгария и за унгарците, които изграждат унгарската цялост и без който понятието „унгарщина”  би било непълно.
Унгарците са известни с много неща: палинката (унгарската ракия), саламът Пик, световнозивестният унгарски композитор-модернист (между другото познавач на българската фолклорна музика и откривател на т. нар. „българския ритъм”) Бела Барток, винарският район Токай, историята на „завладяването” на новата им родина в Карпатския басейн, приказката за „Момичето с перлените коси”, поетът-революционер Шандор Петъофи. Всички те са в списъка на унгарските символи - разбира се и пиперът, защото когато един чужденец чуе думата „унгарски”, в главата му мигновенно нахлува яркият спомен: най-червеното червено, най-лютото люто. Това е нещо, което със сигурност не може да бъде забравено, още повече, че променя изцяло вкусът на ястието и цялата негова философия.
И именно поради огромната роля на пипера в унгарската кухня и унгарските ястия, той се е превърнал във важен хунгарикум. Качественият продукт е неизменна част от унгарските традиции от векове насам и самите му производствени методи се превръщат във философия.
Всеки човек, свързан по някакъв начин с унгарската култура, е виждал и дори използвал червеният пипер от Калоча, който може да бъде намерен почти навсякъде. Взимаме пакетчето от рафта за подправки на най-близкия магазин, прибираме се вкъщи и го прибавяме към супата, основното ястие или дори салатата. А ефектът му винаги е положителен. Но замисля ли се някой за историята на този продукт? Обикновено, не! Аз обаче реших да обърна поглед назад и да разгърна неговата история. Защото ме интересува как е бил създаден този продукт, как изглежда сеитбата му или на какъв терен изобщо може да бъде отглеждан.
Може би най-интересният въпрос е откъде всъщност е дошло световноизвестното растение, от което днес се прави пипер. Унгарски ли е символът на унгарщината? Може ли да се каже, че е истински хунгарикум, ако родината му е друга? Това са въпросите, чиито отговори се заех да намеря, и едновременно с това да разкрия значимостта на растението и неговата съдба от пристигането му в унгарските земи до днес.
Днес отговорът на почти всички въпроси може да бъде намерен в историята: откъде е дошъл зеленчукът и как се е превърнал в една от най-важните подправки в унгарската кухня, как е достигнал тази икономическа стойност, с която се характеризира в днешно време. Дългият път на растението до унгарските земи и неговите етапите са важни от гледна точка на глобалните изменения и от гледна точка на възможността да отворим очите си за това кой, как и кога е променил света до формата, в която го виждаме днес.
Може би ще ви се стори странно, но дълго време пиперът не е съществувал в европейската действителност. Световноизвестното растение произхожда от южните части на Мексико, а може би от разположените по на юг страни - от Антилите и западно-индийските острови, където живее като диво растение и днес. То бива донесено в Европа от Колумб, който, според писмените източници, е донесъл пипер, по-лют от кавказкия.
Не може да бъде отречена и ролята на турците и на българските градинари в разпространението и налагането на пипера в унгарската кухня първо на Балканския полуостров, а след това и в Унгария.
Всъщност може би щеше да е добре да започнем със самата идея за пипера, какво си представяме, когато чуем тази дума? Съществуват два основни вида пипер: единият е този, който консумираме пресен, сготвен или направен на зимнина, а другият е т. нар. червен пипер, който се изсушава и се използва за готвене като подправка. Последният е хунгарикумът, за който говорим, прословутата унгарска подправка.
Как е пристигнал пиперът в Унгария? Отглеждането му в условията на Карпатския басейн се е развило като отрасъл с течение на векове. В Унгария се наблюдават три основни климатични пояса: източният влажен континентален, западният океански и южно-югозападният средиземноморски. Следователно климатът на Унгария значително се различава от климатичните условия на прародината на пипера, но, заради т. нар. приспособителна способност на растението, то лесно се е пригодило и към този климат.
Пиперът бързо достига всички части на Европа. Тръгвайки от Испания, то попада в Южна Франция и Англия и се превръща в едно от най-популярните декоративни растения на континента.
Както и в много други страни, така и в Унгария първоначално той е възприеман като растение за декорация. В продължение на повече от двеста години употребата му се ограничава в тази сфера - бил е стайно растение, а плодовете му да се използвали и в медицината.
През 1570 г. Маргит Сечи, една от най-големите за времето си колекционерки на редки растения, споменава за наличието на прословутото растение в собствената си градина. През 1579 г., благодарение на френския ботаник Клусиус, с отглеждането му се заема и унгареца Болдижар Батяни. Първите данни за присъствието на пипера в Унгария идват от градовете Калоча и Сегед. Сухият климат на степните долини, високият брой на слънчеви часове и плодородната почва са факторите, оказващи благоприятно влияние върху развитието на зеленчука и формиращи неговите изключителни качества: огнено-червен цвят, вкус и изключителен аромат.
Унгарците използват пипера като подправка от повече от 300 години, а от повече от 160 години е търсен търговски продукт и стока за износ.
В началото на ХХ в. площта, използвана за отглеждане на пипер на територията на Унгария, надхвърля 4000 хектара. Специфичните природни условия на областите около Калоча и Сегед изиграват изключително важна роля за формирането на същите като центрове на отглеждането на пипер. Продуктът, получен в южните части на страната, е един от най-търсените както в Унгария, така и по света, заради по-доброто си качество като подправка и заради наситения си червен цвят.
Както вече споменахме, инвазията на пипера бързо набира сила, като през 70-те години на ХХ в. се стига и до формирането на огроми площи за отглеждане от близо 13 000 хектара. По дании от 2001 г. през последните години тази площ е приблизително 6-8 000 хектара, от които се получават около 10 000 тона продукт; от тях около 4-6 000 тона отиват за износ, а 5 000 тона остават за консумация в рамките на страната. За най-голям вносител данните сочат Германия, но всъщност унгарският пипер е търсена стока в повече от 40 страни по света.
А сега да видим какво е въздействието на пипера върху човешкия организъм. Факт е, че първоначално чушките са били възприемани като отровни растения. Да, те могат да бъдат и много люти, но чак пък отровни - не мисля. И все пак, можем да го използваме за самозащита. И ако мислите, че се шегувам, то сигурно още не се чували за спрейовете за самозащита с екстракт от червени чушки. Ефектът от спрея може да се сравни с нещо като ударна доза брутално чили, но имайки предвид растителния произход на екстракта, той не може да увреди трайно здравето на евентуалния престъпник.
И все пак не бих искала да разглеждам чушките откъм опасната им страна. Нека погледнем положителната.
Те имат разнообразно положително въздействие: стимулират потенето, обмяната на веществата, спомагат кръвообръщението, перисталтиката на стомаха и така подобряват апетита и храносмилането, като същевременно предпазват от язва на стомаха и дванадесетопръстника.
За подправка и лечебна цел най-често се използва плодът, но в народната медицина почти всяка част на растението намира приложение. Така например, в Малайзия лекуват язви и гнойни възпаления с листата на пипера, а в Унгария препоръчват лечебна баня с отвара от стеблото му, домат, ментови листа и други билки за облекчаване на ревматични болки.
Противно на всички тези факти, в Европа мнозина все пак избягват консумацията му, защото се доверяват на лъжливото вярване, че може да навреди на лигавицата и да предизвика язва. Голямо количество пипер действително би могло да подразни стомаха, но в същото време и да стимулира отделянето на секрет, който изгражда защитна бариера срещу вредните вещества като киселини, аспирин и алкохол.
Консумирането на чушки е истинска традиция в Индия, Африка и Мексико. По тези места го тачат най-вече заради благоприятното му въздействие върху храносмилането и според проучванията, това съвсем не е безпочвено. Пиперът стимулира секрецията на лигавицата и отделянето на стомашни сокове, което от своя страна помага за по-бързото разграждане на храната.
Чушките са източник на минерални вещества като калий, фосфор, калций, бета каротин и биофлавоноиди, които унищожават свободните радикали и така предпазват от рак. Високото им съдържание на провитамини действа добре и на кожата, подпомага бързото зарастване на рани, предпазва от кожни болести и подобрява зрението. И макар да съдържат повече витамин C от повечето цитрусови плодове, все пак и през ум не ни минава да си набавяме необходимото дневно количество точно от чушките.
Случайно или не, пиперът напуска прародината си, за да завоюва нови територии, континенти и култури. Унгарската, а и европейската култура са спечелили много с идването му на нашите земи през ХVІ в. А сега нека благодарим на древните народи и си хапнем нещо пикантно.

* * *

ХОРА СЪС СВРЪХЕСТЕСТВЕНИ СПОСОБНОСТИ В УНГАРСКИТЕ НАРОДНИ ВЯРВАНИЯ

Милена Киркова / IV курс (2011)

В унгарските народни вярвания заедно съществуват приказни създания, суеверия, ритуали, които всички познават и които се използват и в ежедневието, и по време на празниците. Те се свързват и с християнската, и с древната езическа вяра. Всеки е могъл сам вкъщи да си ушие дреха, но когато е имал нужда от обувки, е отивал при обущар; по същия начин селяните изпълнявали различни ритуали, но ако са искали да видят бъдещето или просто да направят невъзможното, тогава са имали нужда от специалист, който да се занимава с това. В неговите умения прозира древната култура и знаците от епохата на шаманизма.
Отчасти светът на унгарските вярвания съществува и до ден днешен. Запазени са някои ритуали, като например, „да чукна на дърво”, и днес ние ги познаваме така, както са ги познавали и в миналото. Тези суеверия ще живеят, докато имаме нужда от тях. Тази необходимост съществува, защото се боим от неизвестното или ни се иска да избегнем злото. Колкото по-голяма част от света познаваме, толкова по-голяма част от вярванията измират. Така с развитието на медицината вече не се използват много от традиционните суеверия, свързани със здравето, смъртта, раждането. В резултат от напредъка на науката хората вече не търсят помощ от човека със свръхестествени способности, а от дипломиран учен.
Сега науката има толкова голямо влияние върху хората, че те вече са забравили да вярват и даже един в друг не вярват. Затова бих искала да покажа, какви хора със свръхестествени способности, специалисти и посредници са съществували в унгарската традиционна култура, как са помагали те на хората и каква е била тяхната обществена функция. Силата им е могла да съществува, защото народът е вярвал в техните способности и умения и колкото по-голяма е била вярата им, толкова по-голям е бил и шансът специалистът да се окаже прав и магическият ритуал да има чудно въздествие.
Исках да намеря точно такива хора, да разледам какви типове съществуват и от каква гледна точка си приличат. Често няма ясно разграничение на познанията им, а едно лице може да изпълнява понякога и повече функции. Затова няма да разглежам отделно всеки един от тях, а ще се опитам от различни гледни точки да намеря това, което е общо или различно между тях. Хората, за които ще стане дума са талтошът (шаманът), гарабонциашът, виждащият мъртъвци, вещицата и различните лечители. Кой е положителен и кой е отрицателен герой: това ще оставя за края на темата, тъй като това не винаги е еднозначно.  
Най-напред ще се спра на въпроса как всички те са получавали знанинето и как  са го предавали. В историите, които са свързани със „знаещите” често има информация за това, как те са получили силата си. Това е съзнателна или подсъзнателна, вродена или в последствие получена способност. В историите рядко се говори за съзаклятие с дявола, това е било твърдение главно на съдебните дела срещу вещиците.
Шаманството и вещерството често се наследяват, макар шаманът най-често да се ражда със способностите си, без те да са наследствени. Много разпространено е мнението, че шаманът (или талтошът както се нарича на унгарски) е „създаден така от добрия Господ”. Бих искала да разгранича термина „шаман” от „талтош”, тъй като в унгарския език думата „шаман” се използва изключително за древните времена и за племенното общество, докато „талтош” е съвременния му вариант; сведения за такива хора има в извори от ХІХ в. насам. Талтошът се формира още в утробата на майката, като се ражда с някакъв отличителен белег. Обикновено знак за това е излишна кост: бебето се ражда с повече пръсти или със зъб. В провинцията Хортобад, в град Балмазуйварош има и такова интересно обяснение, че когато бог е създал света, е изпратил на земята провалилите се ангели. Те са имали два реда зъби и много бързо се развивали. Точно те станали талтоши. Ако родителите не искали детето им да стане талтош е трябвало да извадят зъба на бебето. Ако някой обаче се раждал с шест пръста разбира се не бил осакатяван, просто е нямал друг избор и е ставал талтош. Бабата акушерка също е съветвала или самата тя е вадила зъба на детето и по този начин е възпрепятствала това, детето да стане талтош.
С развитието на тялото расте и познанието. В детска възраст или други талтоши, или духове отнасят детето, те идват за него преобразени като кон или бик. Според много данни го взимат, докато спи и не го връщат три или седем дни (мистика на числата). Ако му отнесат душата, то тялото изглежда така, сякаш спи, намира се в състояние на транс. Душата му се отдалечава, ходи по другия свят: там се среща с мъртъвците и познанието му расте. Когато душата се върне и талтошът се събуди, той може да разкаже за намиращите се на оня свят мъртъвци. Оттук нататък той „знае”.
Всичко това не е било желателно и хората са се опитвали да го предотвратят, защото бъдещият талтош е бил болен човек, измъчвали са го. Някои данни показват, че свръхестествени създания го принуждават да се нагърби с шаманството дори тогава, когато не иска. Ако се съпротивлява, се разболява, осакатяват го. Може да се отчужди, да се скита из изоставени места, избягва хората; страхува се да не го отведат.
Тук виджаме, че получаването на шаманските способности се случва по мирен начин. С вещерството или акушерството не винаги можеш да се родиш или да го научиш от майка си. Бабата-акушерка често научавала занаята, като разболее или убие някого, даже понякога трябва и да изяде някого. Този някой може да бъде и собствената дъщеря. С този зловещ ритуал тя се превръща в тъмна, зла фигура и още тук започва разграничаването на вещицата и шамана.
Ако умираща вещица не е имала наследник, то предавала знанията си, като докосне някого, най-често малко дете. Затова умиращата вещица протягала ръка. Самите вещици наистина са вярвали, че не могат да умрат, докато не предадат знанието си на някой друг. Хората се страхували от това, че вещерството може да продължи да живее в друг човек, затова протягали метла в ръката и после хвърляли метлата в горяща печка. По този начин веригата се прекъсвала и занаятът не се предавал по-нататък.
Съществувала е даже книга, от която са се учили вещиците. Тази книга се появява, когато заниманието на вещицата-акушерка започва да се наблюдава и става женска професия, съответно когато австрийската императрица Мария-Терезия регулира тази дейност с укази.
Студентът гарабонциаш също се учи от книги, в училище. Съществува и такова тълкуване, че той се ражда със зъб като талтоша. С лицата от вярванията се свързват също така и препратки към християнски мистични числа. Когато гарабонциашите научат занаята си, сядат тринайсетима на едно колело; то започва да се върти, един от тях изпада и загива. Останалите дванайсет стават гарабонциаши. Мотивът за тринадесетия човек се появява много често в различни области на вярата.
Виждащият мъртви получава знанията си като изпада в транс, след сън. Този транс може да продължи три, седем дни, седем или повече седмици. Тогава за него идва ангел, дух. Отличителните му белези са ни вече познати: допълнителен пръст, зъб. По-рядко е седмото родено дете или проговаря, докато е още кърмаче.
Различните лечители по принцип имат по-прости способности, нищо свръхестествено няма в знанията им, просто познават по-добре лечебните растения и начина им на действие. Ако се замислим, в миналото медицината не е била много развита и лечителите изпълнявали функцията на лекари.
Каква сила са притежавали хората със свръхестествени способности? Важно е да се знае, че способностите на човека са били по-важни от това, как са го наричали. Понякога не са използвали специални имена за тези лица, а просто са описвали случките и ставало ясно, за какво става дума. Затова понякога не съществува ясно разграничаване на понятията.  
Най-древният образ в унгарските поверия е талтошът. Произлиза от епохата на заселването на унгарците в Карпатския басейн; тогава той е имал функцията на шаман. В представите на древните унгарци за света се срещаме със световното дърво. Според поверието само талтошът е знаел, къде се намира то. Между клоните му са слънцето и луната; корените му стигат до долния свят, който се населява от жаби, змии и гущери; стеблото му е светът на хората, а короната е горният свят; често в короната му седят различни птици.
С течение на времето мотивът за световното дърво се е променя и в по-късните предания талтошът има такава тояга или растение, което расте нависоко. Ако стъпи върху него, то говори с мъртъвците, предсказва или намира изгубени животни и предмети. Талтошът лекува и носи късмет на хората. Притежавал е сила да лекува болести, причинени от вещици, освен това е виждал, коя е вещицата в селото, което обикновен човек не винаги е могъл да знае. Намирал е съкровища и е могъл да влияе върху времето.
Гарабонциашът също влияел върху времето. Имал е при себе си книга на италиански. С тази книга е могъл да управлява вихъра и градушката. Когато започнел да чете, вихърът идвал, когато четял на обратно, го прогонвал. Появявал се в селските къщи и молел за яйце или мляко. Ако не му дадат нищо, той си трървал безмълвен, но викал бедствия след себе си.
С книгата си е управлявал и други неща. Например, в каруцата на един такъв гарабонциаш се качил селянин. Гарабонцияшът заспал, селянинът видял книгата, не разбирал нищо, но започнал да чете. Както четял, колата започнала да се издига с конете. Селянинът се изплашил, а гарабонциашът се събудил, видял случилото се и почнал да чете наобратно. Колата се приземила и продължили нататък.[1]
Гарабонциашът е вършел и добрини. Ако поиска мляко и му дадат, той е могъл да предскаже бъдещето, да прогони плъховете.
Лицата, смятани за талтоши и гарабонциаши са били реални личности от края на ХІХ и началото на ХХ в. В изминалите векове талтошите били привиквани на делата срещу вещици и от щателно описаните данни можем да заключим, че били действащи лица и имали много функции. Днес те остават по-скоро герои на разкази. Виждащите мъртъвци и лечителите пък живеят в известен смисъл и до днес. Разказите за тях са по-живи и затова можем да знаем и повече за тях. Около един човек, виждащ мъртъвци, се образува цяла митология.
Тези хора са най-вече жени, понякога и мъже, посредници между нашия свят и отвъдното. Нервната им система е чувствителна и лено изпадат в транс. В транса си говорят с мъртъвци, понякога ходят и по отвъдното.
Разбират, кога някой не вярва в способностите им и веднага го гонят от къщата си. Виждащият мъртви е могъл да надникне не само в живота отвъд смъртта, а и преди нея. Така например, той е виждал, дали починалият е бил мъж или жена, на колко години е бил, когато е починал и по какъв начин се е случило, в какви дрехи са го погребали и т. н. Мнозина вярват в това, други смятат, че това е трик, който се базира на добро познаване на психологията, но и това е много особена способност. Ищван Немере, който се занимава с паранаучни публикации, пише: „... не всеки такъв човек е измамник! Освен това повечето религиозни хора вярват, че душата на човек съществува някъде и след смъртта му.
Който иска да потърси мъртвец, не трябва да прави нищо друго, само да повика в спомените си този, за когото иска да чуе нещо. И докато си представя починалия, виждащият мъртъвци се концентрира и започва да говори: разказва, как изглежда починалият; ако е загинал в катастрофа, започва да изрежда нараняванията или описва дрехата, в която са го погребали; после казва, в какво настроение е, и какво го е чакало в отвъдния свят, какви са били последните му думи; знае и такива семейни тайни, които преди не са казвали на никого.
Тези екстрасенси могат да разкрият подробности не само на хора, които са били с починалия в последните му дни, ами и на такива, които изобщо не са го познавали. Да кажем, на следователи, които се опитват да разкрият загадъчното му изчезване, и имат само снимка на предполагаемата жертва и знаят името. Може да каже, какво е имал в джоба си, какво са му взели и къде са го погребали.[2]
Починалите пък не винаги идват. Затова има определени дни, когато виждащият мъртви е могъл „да работи”. Трансът и виждането носят със себе си и голямо бреме и са уморителни. Само тези, които идват в подходящо време, ще получат помощ. Често хората идват с молбата да видят починалия. Молбата остава неизпълнена, защото близките не биха го преживели, биха се натъжили. Въпреки, че се случва и това, мътрвецът да се покаже.
Понякога и вещиците виждали мъртвите. Говоря именно за селската акушерка, която поради знанията си и по много други причини е била наричана вещица. Тя е имала подобна на гореспоменатите лица функция; освен това е стояла по-близко до живота в селото, отколкото други видове вещици. Тя се е занимавала предимно с помощ при раждането, грижи за родилки и подпомагане на бременно жени. Така погледнато, ролята й е била доста позитивна. Но по онова време хората живеели в по-лоши условия, раждали без лекарска помощ. Тогава можело да се случи така, че майката да се разболее, понякога раждането е водело даже до смъртни случаи.  Близките търсели виновника и най-естественото това е била акушерката. Ако майката нямала мляко, вярвали, че става дума за уруки и в представата на селянина само бабата е била тази, която е била способна да уручаса майката. Тя е била този чужд човек, който е идвал при бременната жена. Така от акушерка тя става вещица. Вещицата е могла и да размени детето. Често при деца с недъзи са смятали, че вещицата е взела истинското дете и го е подменила с друго, което живее с някакъв недъг.


КНИГА, УЧЕЩА БАБИТЕ НА ЗАНАЯТА.
Bára János, A kétfejű sas hatalmában. Új képes történelem.
Magyar Könyvklub-Helikon Kiadó, Budapest, 1997, p. 66.

Било е много важно да се внимава с бабата, защото както е можела да прави добро, е могла да бъде и зла, ако я обидят. В яда си е извивала ръчичката или крачето на бебето. От крака на човек е могла да извади жилите, да го остави сакат или кара бебето цяла нощ да плаче и не го оставя да спи. Тази магия се е получавала, като го погали. Но ако не е била сърдита, бабата е могла да предскаже бъдещето на детето, което ще се роди.  
В Унгария в някои места не познавали вещицата, само вещицата-акушерка. Особено в Тисантул образите им са напълно еднакви. Много истории за такива баби се предавали от уста на уста в продължение на стотици години и могат да ни доведат до времената на делата срещу вещици. Акушерките са обикновено жени, по-възрастни, за които се вярва, че са вещици или помагат на вещиците.
Много рядко, но е съществувало и такова вярване, че бабата е могла да лети или да разболее кравите. Често се появява мотивът за подкованата вещица. Това се случва, защото тя може да се превръща в животно. Този процес се нарича метаморфоза. Бих искла да подчертая една история за метаморфоза, не само защото става дума за това, а и защото показва много други интересни факти:
„Когато бях на 16, една баба ме уручаса. Защото не обичах сина. След това исках да ида до мелницата, но не можеш да върва. Повръщах, виеше ми се свят, заболя ме и гърлото. След това един човек ми даде девет зърна и трбваше да ги взимам девет дена. През нощта видях една котка. След това дойде и още една. След това извиках: Мамо, ставай! Обаче не видяха нищо. На следващата вечер майка излезе в кухнята, някой и притиснал ръката. Излязохме, но не видяхме нищо. Влязхме обратно, след това видяхме една мишка да излиза. Ами само вещица ще е била, превърнала се е в мишка”[3]
Хващали котката или кучето, или жабата, понякога я слягали в чувал и я биели. След това пускали животното. На следващия ден вещицата е била ранена или лежала болна на легло. Така били сигурни, че вещицата може да се превръща в животни. Ако се е превръщзла в кон пък, я подковавали.
В една история от с. Надудвар разказват, че дошла една вещица и дали всичко, само не и масло. Когато бабата си тръгнала, разбрала от слугите, че е имало масло в къщата, просто не искали да я почерпят. На следващия ден, както си играло детето в семейството на двора „изпищя и главата падна на средата на гърба, устата се разтягаше до ушите”.[4] Веднага повикали вещицата, но когато дошла, детето не е имало никакъв проблем, просто не е говорело. Вещицата рекла, че не му е сторила нищо на детето и защо изобщо са я повикали. Оттогава детето никога повече не проговорило.
Вещицата може да се появи и в съня на човек и да го накара да сънува кошмари.
Хората се опитвали да се защитят от яда на вещиците посредством различни амулети или пък носели дрехите си обратно, защото обърнатата дрехата, пази от уруки.
Талтошите и лечителите също познавали начини човек да се опази от уруки. Важно е да знаем, че някога всяко лошо нещо, което се е случвало, е било смятано за урука. Така е съществувало в културата и вярата на хората и не е имало нищо свръхестествено в уруките. Ако някой се е разболявал, то вещицата го е причинила с магическите си ритуали. Само талтош или лечител е могъл да избави човек от магията на вещиците. Лечителите често се раждали като талтоши: с някаква особеност. Но докато талтошите били магически хора, лечителите не прилагали лечебни средства от вярвания, а по-рационални, извлечени от опита начини за лечение. Но баенето и носенето на амулети, например, били разпространени лекарства освен лечебните треви. Така че рационалните и нерационалните разновидности се преплитали и живеели редом едно до друго.
Измежду лечителите имало и определени специалисти – например, жени, познаващи мехлемите: сух или влажен мехлем с мазнина или с изварени треви. Ако нещо боляло, то го галели, натискали, мачкали. Мазилото се приготвяло от билки и е трябвало човек да се къпе във вода, приготвена от тази лечителка. В повечето села е имало по един такъв човек известен с това, че познава лечебното свойство на билките.
При молдавските чанго има такава специална жена, която е лекувала дифтерия и други заболявания, свързани със сливиците. Тази жена отивала в гората, за да намери  гущер и да погали гърба му; тогава от него излизала бяла течност. Който погалвал такъв гущер, могъл да лекува дифтерия.
Особено разпространено вярване е, че знаещите хора се съревновавали помежду си, особено там, където в едно село имало двама. При бабите имало състезание, когато в по-богато семейство е имало нужда от акушерка. Семейството не можело да извика и двете, и тази, която е останела на заден план, се чувствала пренебрегната и разболявала пациентите на другата баба. В едно дело от 1584 г. обвинили Шош Яношне, че от ревност е откраднала млякото на майката. Свидетелите по делото били изслушали и според показанията на един свидетел бабата, преобразена като прасе, избозала млякото на младата жена, заедно с малките си прасенца.
Бабите се борели помежду си и преобразени като животни. Мотивът за борещите се животни е много разпространен в унгарските вярвание и такива данни се срещат и за талтошите. Талтошът понякога се скрива. По това време се среща с друг талтош и се бият най-често в облика на бик, по-рядко като жребец. По-рядко се борят под формата на огнен кръг или пламък.
Историите разказват за срещата на талтошите „на границата”. Тази граница е била между две села и двамата се борели за времето в селото. Трябвало е да се блъскат. Докато се борели, времето ставало страшно, идвала буря, вятър, град. Но не и в двете села. Селото на победителя бивало заобикаляно от бурята. Ако пък земята е била суха и отдавна не е валял дъдж, то след такава борба победителят талтош носил дъжд на селото. Победеният талтош умирал или завинаги изчезвал.
В заключение бих обобщила следното: хората със свръхестествени способноси играели голяма роля в селския живот. Съселяните им или намирали в тях виновника за страданията си, или търсели помощта им, защото самите те не знаели, какво да правят в по-заплетени ситуации и имали нужда от такъв специалист.


[1] Eperjessy Ernő, Őrtilosi hiedelmek és mondák. Budapest, 2009.
[2] Пак там.
[3] P. Madár Ilona, Sarrétudvari néprajza. Debrecen, 1993.
[4] Пак там.

* * *

ПАРАЛЕЛИ МЕЖДУ УНГАРСКИЯ И БЪЛГАРСКИ ЗМЕЙ. КУЛТУРНО-АНТРОПОЛОГИЧЕСКИ ПОГЛЕД

Елена Батинкова / V курс (2011)


Змеят заема важно място в българската и унгарската народна култура и се запазва продължително време – до началото на ХХ в. като елемент на народните вярвания и практика. Проблемът за присъствието на змея в българския и унгарския фолклор е изучаван поотделно и самостоятелно както и в българската, така и в унгарската специализирана литература. Черпейки от методологията на сравнителните фолклористични изследвания, посветени на змея у славянските народи, в настоящото си проучване правя опит за съпоставка на змея като митична фигура, търся приликите и отликите в неговите проявления в българския и унгарския фолклор и по-конкретно в народните вярвания, народните приказки, народните песни; в сравнителен българо-унгарски план разглеждам и някои лингвистични аспекти на думите „sárkány и змей и евентуалната им връзка с фолклорните прояви на змея. Проучването ми се включва четири основни момента: 1. сравнителен структурен анализ на образа на змея в унгарската и в българската народна култура, като акцентът поставям върху сравняване на неговите функциите на песонажа; 2. Произход и етимология на думата змей в българския и унгарския език; 3. Змеят в унгарски и български фразеологизми и 4. Топоними. Направеният сравнителен анализ се основава на досегашните постижения на българската и унгарската фолклористика и езикознание, използвала съм предимно българска и унгарска специализирана литература.
В българските и унгарските народни вярвания и приказки змеят най-често е свръхестествено, митическо същество с магически качества, огромно влечуго с магически и спиритуални качества.
Думата „змей” в българския език е славянска заемка. Според основоположника на  тюркологията, езиковеда Золтан Гомбоц в унгарския език думата „sárkány” е прабългарска заемка и означава съскащ”, “пръскащ отрова”.[1] В унгарския етимологичен речник тя е определена като прабългарска заемка, преминала с чувашко посредничество, по всяка вероятност е производна дума, чиято основна дума не е изяснена, значението й е „голяма змия”.[2]
В унгарския език думата „sárkány” се появява през ХІІ в. най-напред като топоним. В българската култура с явлението змей се срещаме най-рано в края на ХІХ в. и в началото на ХХ в. (но причината за това е вероятно липсата на по-ранни сведения).
В унгарските народни вярвания змеят с познат под две форми:[3]
-    Едната е страшна змия със свръхестествена сила. Има крила, отпред прилича на кон, а отзад на змия, с люспеста твърда кожа, дълги нокти и зъби, с пламтящо гърло, хвърля искри и бълва огън, има различни цветове – жълт, бял, черен, червен, син и е същество, унищожаващо човека.
-    А другата е подобна на гарабонциаш – има връзка с вихрушката, градушката и съкровищата. Прозхожда от риба или змия, която в продължение на седем години се е крила в мучурище и човешко око не я е виждало. Може да се роди и от змей: женската носи сина си седем години и след това го кърми седем години. Живее в пещери, дупки, полски кладенци. Според народните вярвания вреди на житата, предизвиква градушки. В източните части на унгарската област е застъпена представата за змея - пазител на съкровище.
Външните белези на змея в двете култури си приличат: той е с една глава, произлиза от змия, живее в морета или реки, има крила, опашка и крата, поведението му следва човешкото поведение. Българският змей може да произлиза и от птица, или да бъде роден от жена. Децата за змейовете се раждат с крила и опашка. Когато ще се роди дете-змей, съществува магическата практика 12 девойки да приготвят дрехите му – с шишарки изчепкват памук, изпридат го, сноват го и приготвят ризата, с която трябва да го облекат, за да не се познае, че е змей. През цялото време се пази мълчание, а след това никоя от девойките не трябва да казва, че детето е змей, защото ще умре. Змията, от която змеят произхожда е смокът. Думата има връзка с глагола „пия, смуча” затова защото една от главните характеристики на змея е, че той обича млякото.
Както видяхме досега фигурата на змея в двете култури се свързва с водата, дъжда, вихрушките, пазенето на съкровище. Една от най-важните функции на змея като български митологичен персонаж е да бъде стопан, покровител, което го сближава със змея-стопан. Той е стопан на землището на селото и го пази от лами, хали и другоселски змейове, от градушки и бедствия. Където има змей има и плодородие, защото прогонва градоносните облаци. Змейовете са и първи помощници и на Св. Илия в борбата с халата. Щом светецът забележи някоя хала да обира нивите, той свиква змейове и ги качва на колесница и заедно с тях стреля по халата, за да я убият. Гръмотевицата се получава според най-разпростанените схващания от шума на колата на Св. Илия, впрегнати в шест коня, когато се движи по облаците – небесните скали. Светкавицата възниква от колесницата и копитата на конете по облачните камъни и скали, както и от стрелите, които Св. Илия и змейовете хвърлят против халите, или от огъня, който змейовете палят, за да видят къде е скрита халата. Тук споменахме и някои от добрите качества на змея.
Змеят се появява както в унгарските, така и в българските народни приказки. Той спира водата на хората и само тогава ги допуска до нея, когато получи в жертва деца или момичета. Добре известен е съжетът на приказката за „Тримата братя и златната ябълка”. В легендата пък Св. Георги не се поколебал да се изправи срещу змея и да го погуби, спасявайки царската дъщеря от гибел.
            В българския фолклор змеят е образ от народното песенно творчество. В българските народни песни се среща мотивът за превъщане на човек в змия чрез магия. Така свекърва иска да раздели сина си Стоян от жена му Калина, но вместо снаха си, полива него с „биле омразно” и той се превръща в смок. Според народните представи змеят може да се влюбва в обикновена девойка или жена, съответно змеицата – в младеж. Разказва се, че змеят залюбвал своята жертва още от дете и не й давал да се омъжи за друг, докато не я разлюби. Змеят залюбва девойка, зачената или родена с него в един ден.
            Вярва се, че „срещата” със змея може да се окаже съдбоносна и обикновено след нея девойката се разболява. Любената от змей е чужда за света – „жива умряла”, небрежна към външността си, посърнала и бледа. Тези жени странят от хората, не ходят по седенки и на хоро, не се занимават с нищо вкъщи – не предат, не тъкат, не ходят за вода. Те са мълчаливи и тъжни, често плачат. По това, че момата страни от хората, се познава, че е залюбена от змей. Той не й разрешава да слага китки, „да се преминува”, да ходи по седенки и да се жени. Нощем змеят идва през комина, преобразява се в красив момък. Само любената от него мома обаче може да го види. Съществува убеждението, че когато девойката или жената сподели с някого за своята любов тя умира. Сватбата със змея е метафора на смъртта.
            Единствения начин да се спаси девойката е с помощта на „разделните” билки.  Според традиционните народни вярвания яворът и ясенът имат свойствата да прогонват змейове и самодиви. Затова кобилицата се прави от ясен, а овчарските кавали, сватбарските чаши, с които кумът „запойва” младоженците, и ведрото, с което булката ще донесе вода – от явор.
Според библията змеят се отъждествява с образа на дявола.
Змеят като митологичен персонаж присъства в средновековното изкуство и достига до наши дни. В християнското изкуство той олицетворява езическото начало, което е победено от християнската вяра. Интересен е змеят в унгарската иконография. В народните вярвания той е с една глава. Една глава има и в религиозните изображения, когато олицетворява Злото. В изображенията, където Св. Георги убива змея виждаме безброй змейове и всички са едноглави. В същото време змеят в унгарските народни приказки обикновено е с много глави, най-често седем.
Сега ще се спрем на някои топонимите, в които участва думите „sárkány и „змей”. Унгарски топоними: Sárkány [„Змей”] oт 1222 г., Sárkányosfő [„Змеева глава”] от 1262 г. és Sárkányszigete [„Островът на змея”] от 1391 г.;[4] съвременни унгарски топоними са селищата Bakonysárkány в областта Комарон, Bősárkány в областта Дьор-Шопрон  и Szilsárkány отново в областта Дьор-Шопрон.[5] Българските топоними, произхождащи от думата „змей” или от нейното прилагателно са по-разнообразни: сред тях се срещат две села Змеево между Варна и Бургас; село Змеица Пловдивска област; село Змейно област Разград; Змейово област Хасково; също места с названия като Змейски дол в района на Поморие и Змейов дол в района на Пазарджик; пещерата „Змеева дупка” в близост до София; гробницата „ Змейова къща” в планината Странджа.
Интересен и странен е фактът, че в българския език не се срещат фразеологизми с думата „ змей”. И унгарският език не изобилства в това отношение, но все пак тук ще споменем няколко фразеологизми с думата „sárkány”:
ü Úgy megy neki vkinek vagy úgy támad rá vkire vagy úgy ront valahova, mint hétfejű sárkány = нахълтва някъде, напада някого, като седмоглав змей
ü Nem öli meg a sárkányt = не си върши съвестно работата
ü Sárkányt ereszt = изпраща жената или тъщата на път
ü Sárkányt ölt az apja = произхожда от старо дворянско семейство
ü Sárkánytejet ivott = напива се
ü Sárkánytejet szopott = опасен, непоносим характер
ü Házisárkány = лоша жена или лоша тъща.
Както се вижда повечето са отрицателни характеристики...
Ето така най-общо могат да бъдат очертани паралелите между българския змей и унгарския „sárkány” като съставна част от народния мироглед и приказния свят на българите и унгарците. Представите за змея спадат към индоевропейската общност, но се запазват дълго в съзнанието на българи и унгарци с характерната за него двойнственост – притежател на добри и лоши качества като персонаж.

Използвана литература:
Dömötör T., A magyr nep hiedelelemvilága. Bp., 1981.
Kiss L., Földrajzi nevek etimológiai szótára. Bp., 1980.
A magyar nyelv történeti-etimológiai szótára. III. köt. Bp., 1976.
Magyar néprajzi lexikon. IV. köt. Bp., 1981.
O. Nagy G., Magyar szólások és közmondások szótára. Bp., 1966.
Български етимологичен речник. Т. І. С., 1971.
Георгиева, И., Българска народна митология. С., 1983.
Гомбоц, З., Тюркските заемки преди заселването в днешната ни родина. – В: Унгарски учени за България. Съст. Пейковска, П. С., 2003, с. 207-226.
Мичев, Н., П. Коледаров, Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987. С., 1989.
_____________
[1] Гомбоц, З., Тюркските заемки преди заселването в днешната ни родина. – В: Унгарски учени за България. Съст. Пейковска, П. С., 2003, с. 223.
[2] A magyar nyelv történeti-etimológiai szótára. III. köt. Bp., 1976, 493-494. o. [по-нататък: TESZ]
[3] Magyar néprajzi lexikon. IV köt. Bp., 1981, 400. o. [по-нататък: MNL]
[4] TESZ, III. köt., 493-494. o.,  MNL, IV. köt., 400. o.
[5] Kiss, L., Földrajzi nevek etimológiai szótára. Bp., 1980, 78, 126, 614.

* * *
УНГАРИЯ - ИКОНОМИЧЕСКИ ПАРТНЬОР НА БЪЛГАРИЯ: ИСТОРИЧЕСКИ РАКУРСИ И НАСТОЯЩЕ

Моника Христова / І курс (2011)

Унгария е традиционен икономически партньор на България векове наред. През ХVІІІ в. български търговци изнасят за унгарските земи суровини и занаятчийски произведения (галантерийни стоки, вълнени платове, подправки и др.); българи от Велико Търново имали търговски кантори в селищата Гьонгьош и Пасто, други – в градовете Пеща, Буда, Мишколц, Егер, Дебрецен.[1] През втората половина на ХІХ в. и особено след Освобождението Унгария (тогава в рамките на Австро-Унгария) се налага като главен търговски партньор в качеството си на износител със завидно разнообразие от стоки – над 400 произведения предимно на леката промишленост (кожени изделия, химикали, медикаменти, барут, електрически уреди и др.). Това положение се запазва е през първите две десетилетия на ХХ в. (до Първата световна война), когато България има силно развита търговия с Унгария. Естествена търговска връзка е р. Дунав.[2] През междувоенния период съществен фактор, който стимулира българо-унгарските стопански връзки е политическата и икономическата изолация, в която изпадат двете държави след Първата световна война. Търговските им връзки се уреждат чрез спогодба въз основа на най-облагодетелствана нация. От Унгария се внасят машини, оръжие, метали, химически произведения, вагони, кораби, жетварки, медикаменти, живи животни, а от България се изнасят тютюн, зърно, сурови кожи; с малки изключения (годините 1935 и 1940), по принцип вносът от Унгария превишава износа за там.[3] След Втората световна война – през социалистическата епоха двустранните икономически и търговски връзки между Унгария и България като страни от „социалистическия лагер” се развиват регламентирано, съобразно с изискванията и решенията на Съвета за икономическа взаимопомощ[4]: най-общо казано внасяме автобуси „Икарус”, продукти на химическата и фармацевтичната промишленост, изнасяме електрокари, металорежещи машини, зеленчуци, млечни продукти, консерви. След смяната на системата през 1989 г. и настъпилите дълги и мъчителни години на икономически преход и преструктуриране динамиката на стокооборота между България и Унгария преминава под знака на инерцията от предишните десетилетия и на отрицателното за България салдо.
Когато издирвах материали за реферата си, установих, че развитието на унгарско-българските икономически и търговски взаимоотношения през ХХ в., макар и да почиват върху вековна традиция и да са значими от гледна точка на икономическата история, не са представлявали интерес за изследователите и не са били обект на изучаване. Затова си поставих за цел накратко да разгледам този проблем по отношение на нашето съвремие – за последните няколко години, откакто Унгария и България членуват в Европейския съюз.
Присъединяването на Унгария към ЕС от 1 май 2004 г. поставя  нови условия по отношение на законодателството и държавното й управление. Унгария бързо се приспособява и още през първата година откликва с добри икономически резултати.
Растежът на унгарската икономика през 2004 г. е 4.6%, а безработицата сред трудоспособното население през 2005 г. е под 7.2%. Брутният вътрешен продукт на икономиката през 2004 г. възлиза на 20 14 милиарда унгарски форинта (около 81 млрд. евро). Частният сектор създава около 80% от БВП. Малките и средни предприятия дават работа на близо 70% от трудоспособното население. От 2006 г. започва постепенно спадане на динамиката на икономическото развитие и икономическите показатели вече са други. През 2007 г. ръстът на БВП е 1.3%, през 2009 г. е вече отрицателен. От 2008 г. все по–решаваща роля в икономиката на страната започва да играе селското стопанство и хранително-вкусовата промишленост. Общата стойност на чуждестранните инвестиции от демократичните промени до 2008 г. е приблизително 70.1 млрд. евро, но през последните години притокът на свежи капитали  чувствително намалява.
Унгария е средно развита, индустриално-аграрна страна, която силно зависи от външноикономическите промени. Около две трети от брутния вътрешен продукт (БВП) се създава от сектора на услугите, с най-значителен дял на финансовия сектор, недвижимите имоти, стопанските услуги, и общественото обслужване (административни услуги, обучение, здравеопазване, социално обслужване). Индустрията, в основата на която стои преработвателната индустрия, създава приблизително една четвърт от БВП. 31.2 % се пада на индустрията, 61% носи секторът на услугите и едва 3.8 %  се пада на селското стопанство. Около една трета от износа на Унгария е насочен към Германия, а 8% - към Австрия. По отношение на вноса в страната главни партньори са Русия, Китай Германия и Франция. Темпът на нарастване на  БВП в продължение на няколко години след присъединяването на страната към ЕС надхвърля с 1.5 – 2 пункта средния темп спрямо ново присъединените страни в ЕС.
Географската близост между Унгария и България и вековната традиция в унгарско-българските политически и икономически взаимоотношения са добри предпоставки за развитието на бизнеса между двете държави в наше време.
Унгарските фирми търсят български партньори в областта на енергетиката, инвестициите, средните и малки предприятия. Въпреки икономическата криза, невиждана по своите мащаби през последните 70 години, интересът на унгарските фирми към бизнеса в чужбина се запазва сравнително висок. Унгария е на 9-то място по инвестиции в България за 2008 г. с общ обем около 900-950 млн. евро. По данни на търговския регистър БУЛСТАД  към края на 2008 г. у нас са инвестирали 88 унгарски фирми. Сред по-големите унгарски компании, представени у нас, са  МКБ Банк, Видеотон, GPV  и др.
Унгарските фирми могат да бъдат полезни на българските при стартирането на общи проекти за финансиране от Европейския съюз, тъй като Унгария е на 3-то място  сред всичките страни-членки по усвояване на еврофондове за периода 2004-2006 г. (7% усвоена финансова рамка). В България работят повече от 400 смесени унгарско-блгарски фирми с различен профил на дейност.
По думите на унгарския посланик у нас г-жа Юдит Ланг унгарското правителство насочва вниманието на унгарските инвеститори към предимствата на България по отношение на данъчната среда, трудовите възнаграждения и квалифицираната работна сила. Най-важни сектори в това отношение са околната среда, възобновяемите енергийни източници, енергийнте проекти, инфраструктурата, транспорта и селското стопанство.
Сред особено успешните инвестиции (над 800 млн. евро) са тези на финансовия сектор: от общо 940 млн. евро, около 800 млн. евро са инвестирани в банка ДСК, която обслужва сметките на над 3 млн. българи и в МКБ Юнион Банк.
Пример за успешна инвестиция е закупеният завод за електроника ДЗУ – Стара Загора, който влиза в състава на  голямата фирма “Видеотон Груп”. Като производител на електронни компоненти “Видеотон Груп” се нарежда в топ десетката на производителите в Европа. ДЗУ предлага конструиране и производство на инструменти и екипировка, детайли от пластмаси и термореактивни  материали, монтаж на печатни платки, кабелни форми за автомобилостроенето, електромеханичен монтаж, пълен пакет от услуги по конструиране, производство и  тестването, софтуерна и хардуерна подръжка.
През 2009 г. унгарската фирма “Дунапак Пейпър енд пакаджингс” увеличи с 488 958 бр. акции, всяка на стойност 2 лв. акционерното си участие в пловдивския завод “Дунапак”. Заводът е един от най-големият  производители на опаковъчни материали  от хартия и велпапе в средноевропейския регион.”Дунапак – Родина” АД произвежда опаковки за плодове и зеленчуци, за козметика, фармация и химическа промишленост, за машини е елементи, за санитарен фаянс, за трудно транспортиращи се стоки,  както и решения за оползотворяване на отпадъците.
Особено успешен бизнес развива унгарската фирма GPV, дъщерна на Frama АД. Част от филиала на „ФРАМА” АД, фирмата се утвърди като лидер в производството на пликве за кореспонденция с гарантирано качество. Стремежът й е да разши и задоволи все по- големите изисквания на пазара от нови артикули с нови форми, размери и дизайн.
Привлеченият от Унгария в България капитал през 2009 г. възлиза на 104.3 млн евро, а само през първото тримесечие на миналата година е 25.5 милиона, което я нарежда на 6-то място сред инвеститорите у нас.
Като успешен пример за износ на капитали от Унгария в България може да се посочи фирмата “Форнети”. Тя е вече утвърдена на българския пазар и има заводи в над 100 населени места. Продуктите й, включително и хляба, който произвежда, се разпространяват чрез 3 от големите вериги хранителни магазини. Пазарният дял на компанията е 80% , сравнен с 3 конкурентни предприятия от сектора.
Ефективно работещо е и представителството на най-голямата фармацевтична компания в Централна и Източна Европа - „Гедеон Рихтер”, която е традиционен износител за България на лекарства за сърдечносъдовата, храносмилателната и централна нервна система, както и орални контрацептиви, обезболяващи средства и др.
Инвестиционната политика на България и Унгария е насочена към взаимно насърчаване и защита. Във връзка с това между двете правителства е подписан договор, ратифициран със закон, приет от 37-мото Народно събрание на 2 март 1995 г.[5], влязъл в сила на 7 септември 1995 г. В периода от  1999 г. до 2008 г. Унгария е инвестирала у нас 1147.67 млн. евро.
В унгарския експорт към България най-голям дял имат машини и съоръжения в т. ч. и автомобили (54%), стоки на преработвателната промишленост (35%), медикаменти  (7.12%) и хранителни стоки (11%). По данни на Министерството на икономиката, енергетиката и туризма за цялата 2009 г. общият внос от Унгария възлиза на 563. 025 млн. евро, което е 3.37% от общия внос в страната ни. Разпределен по сектори, стокообменът има сления вид: телевизори и радиоприемници – 16.76%, медикаменти – 12.98 %, автомобили и авт. Части – 10.67% и ел. апарати в т.ч. и кабели – 3.75%.
В структурата на българския износ за Унгария традиционно водещи са износът на обувки - 11.13%,  електрически проводници – 10.94%, нефтени масла и битуминозни минерали – 7.36%.
Успоредно с увеличаването на стокообмена се наблюдава и засилване на туристическия поток между България и Унгария. През 2007 г. Унгария е на 23-то място по брой туристи, посетили България - 62 498 д., докато през 2009 г. той достига 109 482 души.
От направения преглед може да се каже, че в сравнение с миналото българо-унгарските икономически и търговски връзки, въпреки трудните години на прехода и сегашната тежка икономическа криза продължават традицията да си сътрудничат, макар и не така интензивно, а взаимната им добронамереност и желания да си оказват взаимна подкрепа при нужда е добра предпоставка за бъдещето.    

Използвана литература:

Гърдев, К., България и Унгария 1923-1941. С., 1988. 
Бур, М., Балканите и унгарският пазар. С., 1977.
Конкурентоспособност н икономиките на Чехия, Словакия и Унгария - икономически анализ на дирекция „Обща икономическа политика” на Министерството на икономиката и енергетиката от 2008 г. www.government.bg   
Лалков, М., България в балканаската политика на Австро-Унгария 1878-1903. С., 1993.
Общ доклад за дейността на Европейския съюз за 2009 г. www.europa.eu 
Ричардсън, Бен (Би Би Си), Хората в Будапеща не усещат резултатите от икономическите променил. -  В. „Сега” (20.09.2006 г.)
Сп. „Европа 2001”, 2010, №. 5 (Унгария). www.euro2001.net/index.sntm 


[1] Бур, М., Балканите и унгарският пазар. С., 1977.
[2] Лалков, М., България в балканаската политика на Австро-Унгария 1878-1903. С., 1993, с. 360-380.
[3] Гърдев, К., България и Унгария 1923-1941. С., 1988, с. 156-180. 
[4] СИВ е икономическа организация на комунистическте държави; функционира от 1949 до 1991 г.; определя икономическите рамки на плановата икономика, ръководена от СССР. България специализира в отглеждането на определени селскостопански култури (памук, коноп, плодове и зеленчуци), а от средата на 60-те години - в производството на електорника. През 80-те години става един от най-големите производители на електронно изчислителна техника сред социалистическите страни. Произвежда и изнася металорежещи машини с електронни програми, микропроцесори и дискови запаметяващи устройства.
[5] ДВ, 1995, № 24.

* * *